ХРИСТИЯНСКИ ИДЕАЛИ И МОРАЛЕН ИЗБОР В ПОЛИТИКАТА (СЛУЧАИТЕ С УИЛЯМ ГЛАДСТОН, УДРОУ УИЛСЪН И ДЖИМИ КАРТЪР)

година 2022 / брой 169, Румен Генов

Въпросът за това възможен ли е морален или идеалистичен подход към външната политика е свързан с въпроса за морала изобщо, както и за източника на моралните убеждения. Традиционно моралните принципи се определят от религиозните системи (в нашата част от света от предписанията на юдео-християнската традиция).

В дохристиянските времена въпросът за отношението „морал-(външна) политика“ рядко е бивал поставян. Политиката е била водена най-вече от прагматични и стратегически съображения. Проблемът за отношението „морал-политика“ датира вероятно, откакто може да се говори за някаква форма на системна политическа философия. Така например Аристотел в Никомаховата етика, като говори за три основни типа живот – живота, отдаден на удоволствията, политическия живот и умозрителния живот, твърди, че „хората на приличието и действието избират почитта“, защото „това е целта на политическия живот“ и „според самите тях добродетелта е нещо по-висше, и … тя именно е цел на политическия живот“. Но по-отношение на света извън полиса за добродетел и морал не става дума. Възпитаникът на Аристотел Александър Македонски осъществява безогледна агресия, завладява много царства и народи и си спечелва неувяхваща слава на най-велик завоевател.

Може да се каже, че за християнската политическа мисъл добродетелта, определяна от вярата, е цел на политическия живот, а от политиците и най-вече от носителите на суверенната власт се очаква да бъдат преди всичко християнски владетели и да водят политика, определена от християнската етика. Основен политически фактор са владетелите и от тях се очаква да бъдат смирени пред Бога, великодушни, милостиви и най-вече миролюбиви (каквито те много рядко са бивали). Това принципно се приема и от тях самите, макар че през периода на Средновековието и Новото време на практика трудно може да намерим владетел или политик, чиято дейност има неоспорим морален характер. Църквата е канонизирала и прославяла едни или други владетели, но често пъти не защото в своята политика са били мотивирани от чисто етични принципи (например френският крал Луи IX е обявен за светец не за друго, а защото е оглавил кръстоносен поход, завършил катастрофално, да оставим настрана „бащата на обединена Европа“ Карл Велики или нашия св. цар Борис Покръстител). Но така или иначе, изискването монарсите да бъдат на първо място християнски владетели се смята за неоспоримо.

В началото на XVI век обаче се случва това, което някои автори наричат „макиавелевска революция“. В своята книжка Князът флорентинският политик и писател Николо Макиавели практически заявява, че властта няма божествен произход, че политиката се определя не от Църквата и от Бога, а от реални земни интереси и човешки слабости. Книгата на Макиавели се появява в конкретна бурна епоха в историята на тогавашните италиански държави, но се възприема като теоретично оправдание или даже насърчаване на владетели или водачи, чиито действия са отвъд моралните категории, на политика, основана на брутална сила, на отричане на етичните норми, политика на коварство, вероломство, двуличие и лицемерие. Оттогава споровете в политическата философия около т.нар. „макиавелевски момент“ не спират.

Много често през Модерната епоха политическите фактори на практика възприемат явно или неявно макиавелизма и се чувстват освободени от морални корективи. Ако все пак се позовават на такива, то това са по-скоро риторични фигури или част от политическата пропаганда. Представителите на европейското Просвещение, в частност последният от тях, Имануел Кант, търсят рационалистични обяснения за източника на морала. За него висш принцип на нравствеността е т.нар. категорически императив. Само безусловният принцип, т.е. независещ от каквото и да е обект на желание и интерес, може да бъде истински морален закон. Впрочем според някои автори категорическият императив е по-скоро следствие от теоретичната мисъл на средновековните теолози.

Пруският крал Фридрих II, наричан Велики (1712–1786), царувал от 1740 година като просветен абсолютен монарх, даже публикува анонимно книгата Анти-Макиавели, но той всъщност опровергава само приложението на макиавелизма по отношение на своите поданици, а в областта на външната политика е действал като вероломен и безогледен агресор.

Проблемът за морала във външната политика се поставя сериозно след големите сътресения, породени от Френската революция, предизвикала четвъртвековни войни в Европа и извън нея. В отговор на антихристиянската политика на революцията, разрушаването на традиционния ред и разпалването на войни в Европа се възражда идеята за външна политика, основана на християнските етични принципи, която обаче по-сетне е представяна като реакционна тенденция. В практически план моралното начало намира израз в създаването по инициатива на руския император Александър I на Свещения съюз, който обединява около християнските морални принципи почти цяла Европа, и на формирането на т.нар. „европейски концерт“ (ареопаг на петте Велики сили).

През XIX век устоите на вярата вече са много сериозно разклатени от идеологията на Просвещението и особено от тяхната перверзна реализация по време на Френската революция, от променените условия на живот, породени от прехода от традиционно към индустриално общество с всички съпътстващи последици. В областта на теорията и практиката на международните отношения се оформят и кристализират две основни школи – на реализма (националните интереси и сигурност стоят над идеологията, етиката и морала, или по-грубо казано, „законът на силата е определящият фактор в политиката“), и на идеализма (външната политика трябва да отразява етичните, моралните и идеологически ценности на съответната страна и време).

Макар че реализмът е водещ в политиката, много от големите водачи продължават да декларират някаква привързаност към моралното начало в политиката. Даже пруският и германски канцлер Ото фон Бисмарк, чиято политика е смятана за въплъщение на реализма в крайната форма, т.нар. „политика на силата“, смята себе си на първо място за християнски политик. Той действително принадлежи към течението на пиетизма в Лутеранската църква, но неговата политическа философия е откровено брутална (нейната формулировка е: „съдбата на слабия е да бъде погълнат от силния“ и „големите въпроси на деня се решават не с парламентарни дебати, а с желязо и кръв“).

Прагматичните съображения и националният егоизъм е толкова доминиращ, че поражда съмнение или даже убеждение, че не е възможно да бъдат следвани морални принципи в областта на външната политика. (...)

Търси