ХРИСТИЯНСКИЯТ ВЪЗГЛЕД ЗА ИСТОРИЯТА

година 2022 / брой 176, Кристофър Доусън

Въпросът за отношението на християнството към историята е проблем, който според мен е допълнително усложнен от влиянието на философията на XIX в. Почти всички велики философи идеалисти от този век, като Фихте, Шелинг и Хегел, изграждат сложни концепции за философията на историята, които оказват значимо въздействие както върху историците, особено в Германия, така и върху богословите. Техните системи са вдъхновени или повлияни от християнски идеи, затова са възприети радушно и от християнските богослови с апологетична цел. Това поражда съюз между идеалистическата философия и немското богословие, превърнал се в характерна черта на либералното протестантство и в доминиращ подход в религиозната мисъл както на континента, така и в нашата страна през втората половина на XIX век.

Днес ситуацията е коренно различна. Както философският идеализъм, така и либералното протестантство изгубиха своето влияние, изместени от логическия позитивизъм и диалектическото богословие на бартианството. Последица от това е, че християнската философия на историята също става жертва на реакцията срещу философския идеализъм. Днес трудно може да се разграничи автентичният и оригинален елемент в християнския възглед за историята от философските натрупвания и интерпретации от последния век и половина, което е причина съвременни защитници на ортодоксалното християнство като К. С. Луис да поставят под въпрос възможността за християнска интерпретация на историята и да настояват, че връзката между християнството и историцизма е до голяма степен илюзия[1].

Ако подходим към темата чисто философски, ще открием доста аргументи в подкрепа на скептицизма на К. С. Луис. Класическата традиция на християнската философия, представена от томизма, обръща сравнително малко внимание на проблема за историята, а философите, които ценят високо историята и акцентират върху съществуването на тясна връзка между християнството и историята, като Колингууд, Кроче и Хегел, сами не са християни, поради което е възможно да са интерпретирали християнството през призмата на собствената си философия.

Затова ще се откажем от философската гледна точка и ще разгледаме въпроса въз основа на първичните богословски възгледи на историческото християнство, без да се опитваме да ги оправдаваме или критикуваме на философски основания. Това няма да е много трудно, защото класическата традиция в християнската философия, представена от томизма, никога не отделя голямо внимание на проблема за историята. Следваната от нея традиция е елинска и аристотелианска, докато християнската интерпретация на историята се основава на друг източник. Този източник е по-скоро юдейски, отколкото елински, и намира израз в основните свидетелства на християнската вяра – писанията на еврейските пророци и текстовете от Новия завет.

От това следва, че християнският възглед за историята не е нещо вторично, създадено вследствие на философски размисъл при изучаването на историята. Възгледът за историята стои в самото сърце на християнството и представлява неразделна част от християнската вяра. Следователно не съществува християнска „философия на историята“ в строгия смисъл на думата. По-скоро съществува християнска история и християнско богословие на историята и няма да бъде пресилено да се каже, че без тях християнството нямаше да съществува. Защото християнството, както и религията на Израил, където то се поражда, е историческа религия до такава степен, до каквато никоя друга от световните религии не може да претендира да бъде – дори ислямът, макар той да е най-близък до християнството това отношение.

Това е причината да е толкова трудно, може би дори невъзможно християнският възглед за историята да бъде обяснен на един нехристиянин, защото, за да бъде разбран християнският възглед за историята, е необходимо да бъде приета християнската вяра, а тези, които отричат идеята за божественото Откровение, по необходимост отричат и християнския възглед за историята. Дори и тези, които теоретично са готови да се съгласят с принципа на божественото Откровение ‒ на проявлението на религиозна истина, която надхвърля човешкия разум – все така изпитват трудност да осмислят големите парадокси на християнството.

Трудно е да се приеме, че Бог е избрал едно незначително племе от Палестина, което нито е особено цивилизовано, нито е твърде привлекателно, да стане носител на Неговия универсален замисъл за човечеството. А че този замисъл накрая е бил изпълнен от един селянин от Галилея, убит по времето на Тиберий, и че това събитие се е превърнало в повратна точка в живота на човечеството и ключ към смисъла на историята ‒ всичко това е толкова трудно за осмисляне, че самите юдеи са били възмутени, а елинските философи и светски историци са го приемали за пълно безумие.

Ала тъкмо това са основите на християнския възглед за историята и ако не можем да приемем тези основи, няма никаква полза да градим сложни идеалистични теории, които да наричаме християнска философия на историята, както често се е случвало в миналото.

Християнският възглед за историята е не просто вяра в това, че посоката на историята е водена от божественото провидение, той е вяра в Божията намеса в живота на човечеството чрез пряко действие в конкретни точки от времето и пространството. Доктрината за Въплъщението, централната доктрина на християнската вяра, е център също и на историята, затова е напълно естествено и обяснимо нашето традиционно християнско летоброене да бъде рамкирано от хронологична система, приела годината на Въплъщението за своя отправна точка и осмисляща своите летописи назад и напред във времето спрямо този фиксиран център.

Няма съмнение, че идеята за божественото въплъщение не е присъща единствено на християнството. Но ако се вгледаме в типичните примери в нехристиянските теории за божественото въплъщение, каквито са представените в Бхагавадгита и характерни за хиндуизма проявления, ще забележим, че там въплъщението не играе толкова голямо значение в историята, каквото то има в християнската доктрина. Не само, че божествената фигура на Кришна е митична и неисторическа, по-важното е, че в хиндуизма никое божествено въплъщение не се разглежда като уникално, а е част от постоянно повтарящ се процес ad infinitum във вечния космичен цикъл.

В спор тъкмо с подобни идеи, представени от теософията на гностицизма, св. Ириней утвърждава уникалността на християнското Откровение и съществуването на необходима връзка между божественото единство и единството на историята – „съществува Отец, творец на човека, Син, който изпълнява волята на Отец, и човешкият род, сред който действат Божиите тайни, така че творението, в съгласие и единство с Неговия Син, е водено към съвършенство“.

Християнската доктрина за Въплъщението не е просто теофания – откриването на Бог пред човека, то е ново творение ‒ въвеждането на нов духовен принцип, който постепенно израства и преобразява човешката природа в нещо ново. Историята на човешкия род зависи от това уникално божествено събитие, придаващо духовно единство на целия исторически процес. Първо, това е историята на Старата диспенсация[2], историята на провиденциалната подготовка на човечеството за Въплъщението, когато се „изпълняват времената“, ако използваме израза на св. Павел. Сетне, това е историята на Новата диспенсация, когато Въплъщението действа в живота на Християнската църква. И най-накрая, това е историята на реализацията на божествения замисъл в бъдещето: окончателното установяване на Царството Божие, когато „жетвата на земята е узряла“. Християнската концепция за историята е по същество единна. Тя има начало, център и край. Това начало, този център и този край надхвърлят историята; те не са исторически събития в обикновения смисъл на думата, а актове на божествено творение, на които е подчинен целият исторически процес. Християнският възглед за историята е видение за историята sub specie аeternitatis, тълкуване на времето от гледна точка на вечността и на човешките събития в светлината на божественото Откровение. Това прави християнската история неизбежно апокалиптична, а апокалипсисът е християнският заместител на светските философии на историята. (...)

[1] В неговата статия за историцизма, Historicism в The Month, октомври, 1950.

[2] Диспенсационизмът е система, развита от английския библеист Джон Нелсън Дарби (1800–1882), която утвърждава, че историята е разделена на различни периоди (диспенсации), във всеко от които Бог действа по различен начин. Б.пр.