BG | RU

ИСТОРИЯ НА БЕЗИМЕННИТЕ. УПОТРЕБАТА И ЗЛОУПОТРЕБАТА С ИСТОРИЯТА ОТ СТРАНА НА БОГОСЛОВИЕТО

година 2022 / брой 169, Дейвид Бентли Харт

  

По-голямата част от историята, която четем – и която пишем – е лъжа, макар и често това да е лъжа, разказана добросъвестно. Пресъздаваме миналото, доколкото си го спомняме, почти без изключение като отражение на идеологиите, които съзнателно се опитваме да наложим, или такива, които несъзнателно сме възприели от обществото около нас. Често в това няма нищо лошо, доколкото помним и мислим писаната история предимно като литература. Колкото по-велик е историкът, толкова по-всеобхватни и оригинални са неговите изопачавания. А най-великите от тях, най-големите майстори на детайла и стила не се нуждаят от изкривяването дори на един факт, за да създадат изцяло въображаем образ на миналото. Стъписваме се от грешките, опростяванията, симпатиите или вулгарността в историите, написани например от Х. Дж. Уелс, Уил Дюрант,[1] Чарлз Фрийман[2] или (Бог да ни е на помощ) Стивън Грийнблат[3]. Ала изправени пред големите, често фактологически безпогрешни, но все пак зашеметяващо подвеждащи въведения на Едуард Гибън, Теодор Момзен, Джордж Грот[4] или Томас Бабингтън Маколи[5], ни се налага, ако все пак имаме добър вкус, да застинем в тихо възхищение, запленени от радост. Завършвайки прочита на Залез и упадък на Римската империя, имаме ясно усещане за личността и предубежденията на нейния автор, а ехото от неговия всекидневен и ироничен глас продължава да звучи в ушите ни, но от дългата история на упадъка на Рим, от времето на Антонините до това на Палеолозите, в паметта ни остават само множество блестящи и мимолетни впечатления, които постоянно се сливат или разтварят около фиксирания център на пленителната фигура, изваяна от Гибън. (И въпреки това тя е сред любимите ми книги.) Или когато най-накрая затворим Историята на Гърция на Грот (друга любима моя книга), трудно е да избягаме от впечатлението, че героят, който остава най-дълбоко запечатан в нашия ум е не Пизистрат или Перикъл, а Джон Стюарт Мил. В интерес на истината, твърде скорошно е очакването, че писаната история трябва да бъде разглеждана най-вече като наука, а не като аспект от философската или богословската интерпретация. Трябва да признаем, че Тукидид е точно толкова философ и богослов (макар и второто само по отрицание), колкото хроникьор на миналото. Има и други забележителни личности, писали история по откровено спекулативен начин ‒ сещам се със сигурност за Ибн Халдун[6]. За гилдията обаче най-големият пример е Херодот, защото неговият „метод“ е дефинирал мисията на историка: да събере възможно най-много хубави истории, да ги разкаже добре, за да позволи колкото е възможно повече часове да преминат приятно. И ако, подобно на Прокопий, към това се добавят още малко сочни клюки и някой друг ужасен анекдот, то цялата тази конфекция се превръща в източник на пълноценно задоволство.


Още повече – заблуждаваме се, ако си мислим, че съществува нещо подобно на конкретен и непроменим морален императив, който напътства и вдъхновява писането на историята. Да, от една страна, никога не трябва да забравяме, но пък, от друга, трябва да се научим да забравяме. И ще бъде прибързано да помислим, че едното е по-важно от другото. Историческата памет в най-добрия случай може да ни разкрие и по този начин да ни накара да бъдем отговорни за греховете от миналото, престъпленията на нашите държави и прадеди, за всички войни, плячкосвания и заробвания, белязали раждането и смъртта на племена, нации и империи. Ала пак по същия начин тя може да ни заплени и да ни потопи в постоянен цикъл на безплодно оплакване, емоционалната интоксикация от което може изцяло да отклони нашето внимание от конкретните морални изисквания на съвременността. В своето най-коварно проявление историческата реконструкция може да се превърне в отправна точка за възвеличаване на нашите предубеждения, да подкрепи митовете за расово превъзходство, национална съдба или имперско величие, или да ни утеши със сладникави и болнави носталгии по отминала слава и отнети почести. Хауърд Зин[7] (вероятно най-добрият пример, който може да бъде следван от богословите историци) в много отношения може да бъде посочен за велик американски пророк тъкмо защото е достатъчно еретичен, за да изкаже истината за миналото. Но обратно, и Ницше има право, когато ни припомня, че понякога преуспяваме най-много, когато се отърсим от бремето на миналото и потънем в освободителното забвение. Както и да гледаме на това обаче, не трябва да забравяме, че записаната история винаги ‒ със забележително малко изключения – се е състояла от разказите за онези, чиито имена са устояли на времето, повечето от които са имали специалната привилегия да бъдат запомнени, защото в своето собствено време са се ползвали от имунитет срещу страданието и забвението, за разлика от голямото мнозинство от човечеството. Трябва да признаем, че това е неправда, която не може да бъде поправена, тъй като забравените почти винаги са напълно забравени, днес те наистина са безименни. Ала дори и в този случай, ако не забравяме това, можем да се посветим на исторически изследвания с ироничната дистанцираност, която ни е необходима, за да станем способни да различаваме докъде се простира онова, което наистина знаем за миналото (което винаги е много по-малко, отколкото си мислим), и къде започват измислиците и интерпретациите, в които описаното неизбежно е опаковано. И тогава, когато решим да напишем или пренапишем миналото с отговорност – или просто да го четем с необходимото съмнение – ще различим ефимерността и културното удобство на отминалите тълкувания. Без съмнение в хода на този процес и ние налагаме нови, точно толкова ефимерни и културно удобни интерпретации на онова, което си мислим, че познаваме, но и това можем да се научим да правим с известна степен на критична дистанцираност от собствените ни предубеждения. А и всъщност не можем да избягаме от тази задача. Защото въпреки всичко, казано от мен дотук, историческото мислене за нас не е избор, а неустоим призив, призвание старо, колкото собственото ни съзнание като човешки същества. (...)


 


 


 


[1] Уилям Джеймс Дюрант (1885–1981) – американски писател, историк и философ, най-известен с книгата си История на цивилизацията, написана в сътрудничество с неговата съпруга Ариел Дюрант и издадена в единадесет тома между 1935 и 1975 г.


[2] Чарлз Фрийман (р. 1947 г.) – английски историк, който специализира в историята на Древна Гърция и Рим.


[3] Стивън Грийнблат (р. 1943 г.) – литературен историк, шекспировед, професор в Харвардския университет, гост-професор в Оксфорд.


[4] Джорж Грот (1794–1871) – английски историк на Античността и политически радикал. Най-известен с 12-томната История на Гърция.


[5] Томас Бабингтън Маколи (1800–1859) – английски историк и политик от партията на Вигите. Най-известен с Историята на Англия от възкачването на престола на Джеймс II.


[6] Ибн Халдун (1332–1406) – арабски учен и философ.


[7] Хауърд Зин (1922–2010) – американски историк с леви убеждения, професор по политически науки в Бостънския университет, автор на множество книги, най-известна от които е Народна история на Съединените американски щати.




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org