BG | RU

ЙОСИФ ФЛАВИЙ И СВЕТИ ПАИСИЙ: ИСТОРИЯТА КАТО МЕТАИСТОРИЯ

година 2022 / брой 174, о. Павел Събев

  

История и метаистория


Книгата на Хейдън Уайт Метаистория: Историческото въображение в Европа през XIX век (1973 г.) придоби влияние главно поради своята т.нар. тропология, историографска класификационна система, която прави разлика между тропи, сюжети, обяснителни дискурси и идеологически подструктури в историческото писане, като същевременно предоставя типология на архетипните форми за всяко от тези измерения[1]. Днес метаисторически обикновено се разбира като прилагателно, квалифициращо изследвания, които изрично прилагат тропологичните категории на Уайт. Това разбиране за метаистория обаче далеч не изчерпва идеята на Уайт. Още в предговора той обяснява, че метаисторията е „предкритично приета парадигма за това какво представлява едно „историческо“ обяснение. Тази парадигма функционира като „метаисторически” елемент във всички исторически произведения...“. Метаисторията е сферата на „предкритични“, тоест научно недоказуеми и нефалшифицирани позиции по отношение на това как историците трябва да подходят към миналото, интуитивните идеи на тези историци за това как миналото може най-добре да бъде изучавано.


На друго място (част първа, глава втора, посветена на Хегел) Уайт отъждествява „метаисторическата синтезираща визия“ с „визия за целия (исторически) процес“, т.е. с предкритични, лично или колективно поддържани идеи за хода и природата на историческия процес.[2] Това определение локализира метаисторията в сферата на предразсъдъци, презумпции и пристрастия, които историците, съзнателно или не, внасят в изучаването на миналото. Следователно за Уайт изследването на метаисторията не е изследване, което прилага тропологична схема, а изследване на това как скрити предпоставки относно причините и следствията, човешката природа и хода на историята въздействат върху въображението и концептуалната интерпретация на историка в представяне на миналото. Разбирането на Уайт за метаистория от гледна точка на предпоставките за историческия процес е вградено в предимно европейски базиран, религиозно вдъхновен дискурс.


Всъщност метаисторията е формата, в която историята достига до широката публика и има голям шанс да стане бестселър. Метаисторията ясно маркира сферата на другостта или стремежа, надхвърлящ границите на професионалната компетентност на историка. История и метаистория принадлежат към добре познатата ни бинарна опозиция, използвана за дефиниране на границите между легитимното и нелегитимното – „история“ срещу „мит”.


Историците не само не са в състояние да избягат от влиянието на метаисторическите идеи, но също така се нуждаят от метаистория, тъй като тяхното тълкуване и обяснение на миналото предполага известно предварително разбиране за предмета на историческото писане или за естеството на историческата промяна.[3] Уайт е убеден, че „предкритичният” характер на тези предпоставки прави историографските подходи, базирани на метаисторически предположения, толкова легитимни, колкото и по-конвенционалните историографски методи.


Вероятно Уайт в този контекст използва термин, заимстван от британския историк Кристофър Доусън[4], който през 50-те години на миналия век се тревожи за „дехристиянизация“ на публичната сфера в Западна Европа. Доусън е използвал дума, която през XIX и началото на XX в. е била в употреба сред еврейските и християнските мислители в Германия, които са смятали, че „секуларизацията“ и „професионализирането“ на историческите дисциплини ги принуждава да правят разлика между историята в ежедневния смисъл на думата и историята като сцена на божественото провидение.[5]


Това показва известна неудовлетвореност от историографските методи, които ограничават въображението, свободата на тълкуване и правото да се концептуализира миналото по начини, съобразени със собствения възглед за живота. Уайт говори за „морална ангажираност” в историческата наука, която често се оказва в несъгласие с приетите стандарти за историческо изследване, като евристичния идеал за научна дистанцираност.


В рамките на „великия разказ“ образът на историческото минало е оформен от дискурсите на настоящето: то е отчасти нюансирано, отчасти (пре)създадено. Историкът и неговият разказ за историята не са две различни нива на реалността, т.е. историчност означава структурата на съществуване на настоящето като такова, което, подобно на миналото, не е незавършено, защото историците, разказващи „Великия разказ” или по-точно, коментиращи „Великия разказ”, знаят, че той вече е разказван много пъти по различни начини.


Йосиф Флавий: метаисторична трансформация на историческата идентичност


Йосиф Флавий е принуден да се приспособява, творбите му са написани от римска и нееврейска гледна точка, но това не бива да ни подвежда, защото той е евреин в светоусещането – мразен от своите като предател, приел покровителството и фамилията на Флавиите. В предговора на Еврейската война той пише: „Войната на евреите с римляните превъзхожда не само тези, които сме преживели, но почти всички известни войни в историята между държави и между народи ...” (Еврейската война. Предговор I.1). Това изявление издава позиция, която изглежда по-скоро сложна, отколкото правилна. Какво толкова невиждано и епично има в бунта на евреите срещу римските окупатори? За да разберем това, трябва първо да си дадем сметка, че Йосиф Флавий е продукт на палестинския елинизъм и проводник на проримска политика, макар че в мисленето си, както вече отбелязах, остава евреин.[6] Той полага сериозни усилия да приобщи евреите, като ги впише в гръко-римския свят (такава е целта на неговия труд Еврейски древности), и в същото време отхвърля и опровергава с аргументи невежеството и манипулативните масови антисемитски предразсъдъци и клевети, произтичащи от политически намерения.


Доверието му към собствената му работа на историк с нейната божествена легитимност подчертава и изтъква собствената му пророческа роля. Като „пратеник Божи“ (Еврейската война ІІІ. 8.3) той предвижда бъдещето и като свидетел е изпратен да говори подобно на пророците от миналото на Израил. Метаисторичната историография на Йосиф е наблюдение върху хода на историята от трансцендентна гледна точка и това означава преди всичко „превод“, необходим и разбираем за народа на Израил. (...)


 


[1] Hayden V. White, Metahistory: The Historical Imagination in Nineteenth-century Europe, Johns Hopkins University Press, 1975, xi–xii, 31f.


[2] Ibid., p. 92.


[3] Събев, П., Иисус и книжниците. История и памет (второ преработено и допълнено издание). В. Търново, УИ „Св. св. Кирил и Методий”, 2022. 


[4] White, H., Religion, Culture and Western Civilization in Christopher Dawson’s Idea of History. – English Miscellany 9, 1958, рp. 247-287.


[5] Meijer, D. N. Resisting History: Historicism and its Discontents in German-Jewish Thought. Princeton University Press, 2003, p. 141.


[6] Раджак, Т. Иосиф Флавий: Историк и общество, 1993, Еврейский университет в Москве / Гешарим, с. 76.




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org