BG | RU

КАК СПАСЕНИЕТО МОЖЕ ДА НОСИ СМЪРТ?

година 2021 / брой 166, Дамиан Льо Ге

  

След двугодишно разследване на сексуалните посегателства в Католическата църква на Франция (от 50-те години на миналия век до наши дни) изводите на комисията, оглавявана от Жан-Марк Сове, са вече публично достояние. И те са шокиращи. Включително за френския епископат, оказал максимално съдействие, за да стане ясна веднъж завинаги горчивата истина. Според философа Дамиан льо Ге пред лицето на това голямо насилие не ни остава друго освен още по-категорично да изобличим злото и да поемем по нови пътища. Анализ във в. Фигаро.


 


Констатациите в доклада „Сове“ са смазващи. Данните – стъписващи. А емоцията е огромна. Обзема ни невероятен ужас при мисълта, че през последните 70 години 330 000 деца са били насилвани във Франция, и то от свещеници или миряни, имащи своите мисии в Църквата. 330 000. При това става дума за данни, отчитащи минималния брой на жертвите.


Колко смазани човешки съдби заради перверзията на някои лица с духовно звание! Срам за тях! Колко травми, причинени от хора, смятани за „служители на Евангелието“, а оказали се сексуални насилници! Срам за тях! Колко потъпкана невинност поради „греха, огромния грях“ на някои лица – които продължават да не признават извършените от тях деяния и да си живеят безнаказано и необезпокоявани от никого. Срам за тях! Папа Франциск, запознал се с доклада, открито заговори за „нашия срам, за моя срам заради дългата неспособност на Църквата да постави жертвите в центъра на своята грижа“.


Нека започнем със срама в институциите. Ако трябва да треперят, нека треперят! Злото не е нещо анекдотично, нито става дума само за няколко „шугави овци“, нито то се ограничава във времето. То засяга – заради липсата на внимание, преминало в пасивно съучастничество, виновно мълчание или глухота – не само отделни части, но и цялата Църква на Франция. То според заключенията на доклада е „системно“, значи е обвързано със системата.


Винаги можем да релативизираме ужаса. Да кажем, че посегателствата, сторени над деца, в по-голямата част от случаите са били извършвани в семействата или от близките. Да, така е. Вярно е и че случаите на сексуални посегателства срещу непълнолетни в средите на Църквата са „едва“ 6 % от случаите. Така бихме могли да поемем в насоката, зададена навремето от Бенедикт XVI – да изразим огромно съжаление за липсата на бдителност в другите институции – в училищната среда или в спортните асоциации. Бихме могли да уточним и че най-голямата част от сексуалните престъпления в Църквата са били извършени преди 1970 г. (което поставя под въпрос твърденията, че те са следствие на либерализацията на нравите след 1968 г.).


Освен това бихме могли да добавим, че осъзнаването на този огромен проблем е факт през последните двайсет години, когато са били въведени допълнителни мерки за контрол и за бдителност. Или че всички тези ужаси са били извършени „само“ от 3200 духовници (също минимални данни) спрямо 115 000 за предишния период – тоест 2,8 % от целия клир. И в тази връзка да заговорим за „новата чувствителност“, както отбеляза проф. Шантал Делсол, спрямо децата и психическите им травми, които те са понесли в първите си години.


Също е редно да се изтъкне, че тъкмо Църквата е поискала този доклад, че тя е позволила да се направи проучването и го е финансирала; че само по себе си проучването е невероятно и може да служи за пример. И че такова разследване би трябвало да бъде поръчано и от другите образователни институции, които работят с деца във Франция. 5,5 милиона възрастни споделят, че са станали жертви на сексуални посегателства като деца. Мащабът е колосален – един на всеки десет французи. Да се надяваме, че шокът от тези данни ще разтърси цялото общество.


Всичко това трябва да бъде казано. Но си остава най-същественото: ужасът. Ужасът, извършен от хора в Църквата, които повече от всички други би трябвало да се чувствителни към достойнството на децата. Ужасът на всеки индивидуален случай, на всяко момче, възприемано като сексуален обект: да, изтъква Докладът, сред най-потърпевшите са момчета между 11 и 14 години. Ужасът на смазания живот още в самото начало. Ужасът на беззащитните деца, имащи доверие във „фигурата на свещеника“, невинни и жадни за чистота, принудени обаче да носят „тежката си тайна“, която се обръща срещу тях и ги обрича на тежки изпитания. Ужасът на тази метастаза на виновността у жертвите, докато виновните си живеят с „чиста съвест“.


Безкрайни и неизчислими са психическите травми, някои деца впоследствие са изгубили способността си да говорят, а други са си отишли от този свят с тази чудовищна тайна в сърцата си. Ето защо си остава питането, формулирано от самия Жан-Марк Сове в неговия доклад: как делото на спасението е могло да донесе смърт? Да носи ужас, да оправдава, да отрича. Остават редица въпроси и около негласните съучастници в институциите – с неподаването на сигнали до правосъдието, с преместванията от една енория в друга, с евфемизмите, прикриващи тези престъпления. Остават онези, които са знаели, а не са казали нищо; онези, които не са се вълнували от „малките катастрофи“, които са искали на всяка цена (включително и в семействата) да опазят Църквата – дори ако е трябвало това да бъде платено с нечий живот. Остава – според израза на Франсоа Демо, основател на „Освободеното слово“ – и „общата яма на осакатените души“.


Нищо не ще бъде както преди. Да се надяваме. Ще бъдат преразгледани редица неща. Някои от тях се отнасят и до прекомерната сакрализация на свещеника. Епископът на Версай монсеньор Крепи, след като сподели „срама си“, заяви, че представянето на свещеника едва ли не като „друг Христос“ е също злоупотреба. Защото тя улеснява злоупотребата с власт и допринася за тази безнаказаност, за липсата на човешка реакция от страна на потърпевшите и на техните семейства.


Освен това трябва да се научим да назоваваме нещата с истинските им имена. От дълго време се говореше как някои свещеници извършвали „жестове извън нормата“ или пък имали „несвойствено поведение“. Тази неспособност да кажем, че става дума за „престъпления“, за „изнасилване“ или за „педофилски актове“, е отвратителна и виновна сама по себе си.


Има път, който трябва да извървим: ако Божието правосъдие е неведомо, човешкото правосъдие трябва да се упражнява тук и сега. Това предполага подаването на сигнали, изобличения, да се бие тревога, щом е необходимо. Не може да има църковно „братство“, щом става дума за невинността на деца, за съсипване на душите им и накърняването на тяхната физическа цялост, което ги превръща приживе в „живи мъртви“.


Пътища не липсват. Вероник Маргрон, председателка на Конференцията на духовниците и монахините във Франция, изрече тези дни думи, които са справедливи и са на висотата на събитието. Тя изтъкна, че сме подложени на небивало изпитание, тъй като навлизаме в дълбините на човечността. И определи тези престъпления като „престъпления срещу човечността на субекта“. „Как да излезем оттук?“ – попита тя и изказа надеждата, че ще намерим пътища „да надмогнем отчаянието“.


И все пак усещането за реквием се налага. Католическата църква във Франция е в тежка ситуация. Едно от последните проучвания сочи, че практикуващи католици са само 2 % от французите, онези, които се обявяват за католици, са 50 %, а юдео-християнският характер на страната се признава от 75 % от французите. Става дума за практикуване на вярата в „шагренова кожа“, но и за необходимостта от надмогване на дистанционна причастност и на цивилизационната култура в криза.


Превод от френски: Тони Николов


 


 


 


 


 


 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org