ЛЮБОВТА КАТО РАНА. ОБЩУВАНЕТО НА ТЕЛАТА И ЛЮБОВНОТО ЕСТЕСТВО НА ЖИВОТА

година 2019 / брой 143, Хрисостомос Стамулис

Пред една наранена антропология. Грехът да си жив

„А сега! Чакаше вече втора жена и съвестта му беше тиха и спокойна. Това ще рече: той може би не беше спокоен, но не прелюбодеянието и насладата бяха тези, заради които понякога съвестта му беше неспокойна и утежнена. Това се дължеше на нещо друго – не можеше да се назове с име. Това беше чувството за вина, с което не се бе натоварил сам, а го беше донесъл със себе си, идвайки на белия свят. Именно това ли в теологията се нарича първороден грях? Трябва да е така. Да, самият живот носеше в себе си нещо като вина.“

Започвам с този цитат от Нарцис и Златоуст на Херман Хесе, показващ от самото начало корена на проблема, който не е нищо повече от едно обвинение – в много случаи демонизиране на любовта, сексуалността, желанието и удоволствието, и това става в рамките на един въображаем манталитет, който се смята за типично православен, и искам от вас да държите в ума думите „въображаем като типичен манталитет“. По този начин започвам с едно признание: приемам напълно „поражението“ и точно това „поражание“ можем да използваме, защото ще ни позволи да разберем окончателното, но не и типично заключение, което не е нито лесно, нито дадено. Казвам това, защото отношението на православното богословие към основните въпроси на любовта, сексуалността, желанието и насладата не засяга просто действията на отделните членове на църковното тяло, а се отнася до ядрото и същността на православното богословие. В много случаи обвинението срещу ероса/любовта от православните богослови отвежда към общество, лишено от човешки качества; води до пълно отхвърляне и обвинение на цялата човешка природа. Това обвинение кара младите хора да се чудят дали има живот преди смъртта.[1]

Качеството на живот, качеството на една култура, може да бъде измерено единствено от отношението, което тази култура има към любовта и смъртта. Това са границите на действителността и тяхното нарушаване наранява смъртоносно цялото съществуване и води до напускане на истинския живот.

Мисля, че сега е дошло времето, когато, освободени от идеологическите предразсъдъци и институционалните групировки, да напуснем апологетичното оправдание и всякакви неуспехи на миналото (и настоящето) и да започнем да търсим отново тези маргинални елементи на огромното християнско предание, които съставляват „Божия дом“, където в крайна сметка човек може да осъществи и да изпълни своето съществуване.

В този случай обаче, преди да премина към важните неща по този път, който разкрива земята на православието като земя на човеколюбието, бих искал да спомена богословските мнения и топоси, които създадоха „пролуките в зданието“, и ако решим да останем на тези възгледи, „домът на богословието“ ще бъде застрашен от пълно рухване.

В началото на този процес стоят възгледи, като този на св. Григорий Нисийски, един велик богослов и светец на Църквата, който твърди, че разделянето на половете на мъжки и женски, а следователно и сексуалността, не е основният избор на Бога, а една принудена „последваща“ действителност, която е следвала първоначалното създаване на душевната и божествената част на човешкото съществуване, и само тази част е подобна на божествената и безтелесна природа, за да може по този начин човекът да излезе от безизходицата, към която са го водили противоприродните желания, насладата, егоцентричното и безскрупулното използване на свободата. (...)

 

[1] Ето защо „виновната съвест“, пише византологът Ханс-Георг Бек, е съставна част на всяка цивилизация, при която всички хора, дори и тези, които водят съзнателен и усилен духовен живот и се покайват непрекъснато за разни причини и мотиви, всъщност тези хора водят „двоен живот” и по този начин развиват една разделена съвест. Това разделение във Византия е логичната последица на един дуализъм, появяващ се на всички устойчиви убеждения и поведения, които не могат да бъдат хармонизирани взаимно по безопасен начин. Човекът във Византия е подчинен на забраните на едно строго православие, което предопределя точно в какво трябва да се вярва и освен това се стреми да контролира ежедневната религиозна практика и действия и да налага правила, които не отговарят на „природната” воля и желанието на обикновения гражданин. С други думи, тези правила искат да разделят и да отчуждят човека от „природата“ и от светския живот“. Hans-Georg Beck, Βυζαντινόν Ερωτικόν, (Αθήνα: Ιστορικές εκδόσεις Στέφανος Δ. Βασιλόπουλος, 1999), с. 310.

Търси