НЕОБХОДИМИЯТ ЛЕК

година 2019 / брой 138, Роберт Шпеман

В края на 2018 г. почина Роберт Шпеман, един от големите съвременни християнски мислители. В своите произведения германският философ с лекота свързва вярата и разума. Една от най-важните му книги носи заглавието Неумиращата мълва – въпросът за Бог и заблудата на модерността. Сред произведенията, създадени от него през последните 60 години и преведени на повече от 14 езика, са: Щастие и доброжелателство (1989), Личности. За разликата между „нещо“ и „някой“ (1996), Граници. За етическото измерение на действието (2001) и др. Папа Бенедикт XVІ, който цени неговата ангажираност в обществените дебати по въпроси на ценностите, го кани за свой съветник.

Роберт Шпеман е роден на 5 май 1927 г. в Берлин, следва философия, романистика и теология в Мюнстер, Мюнхен и Фрибург, получава докторска степен през 1952 г. в Мюнстер, хабилитира се през 1962 г. по философия и педагогика и преподава до 90-те години като редовен професор в Щутгарт, Хайделберг и Мюнхен.

Участва постоянно в обществените дискусии, изразява етичната си позиция срещу атомното оръжие и използването на атомната енергия. Той е един от първите екологично ориентирани философи, изказва се също срещу абортите и евтаназията. Не признава забрани пред словото, често се цитира неговата мисъл: „Истината не е оригинална, оригинална е заблудата“.

„Не си спомням момент, когато не съм вярвал в Бог, споделя философът. – Това беше толкова естествено за мен като въздуха, който дишам. Като дете не размишлявах за това, то просто беше. Едва по-късно съзнателно усвоих вярата и през някои въпроси и съмнения открих, че има нещо по-разумно от вярата – и то в смисъла на християнската и дори на католическата вяра – по-разумното е какво човек може да направи.“

Писателят Мартин Мозебах казва за него: „Роберт Шпеман е сред малцината съвременни философи мислители, за които „истината“ е определяща категория. Търсенето на истината принадлежеше за него към същностните белези на живота, то беше нещо почти инстинктивно“.

Публикуваме интервю на Роберт Шпеман, дадено за сп. Шпигел през 2014 г.

Шпигел: Господин Шпеман, вярвате ли в Бог?

Роберт Шпеман: Да.

Ваша е мисълта, че съществуването на Бог е „една стара мълва, която не може да бъде заглушена“. Какво имате предвид, когато казвате Бог?

Спомням си словото в Евангелието, където Иисус казва: „Който е видял Мене, видял е Отца“. Това означава, че след това си представям Иисус – мога да мисля Бог, но нямам представа за Бог.

Никой не може директно да възприеме Бог. Иисус казва още, когато говори на обкръжението си за Своя Отец: „но Го не познахте“.

Той обаче допълва: „пък Аз Го зная“.

Само през Иисус ли намираме достъп до истинния Бог? Не принадлежи ли Бог на самите християни?

Иисус не проповядва друг Бог, а говори другояче за същия Бог. Божията действителност могат да възприемат хора от всички религии.

Как можем да се уверим, че не сме жертва на илюзии, когато говорим за Бог?

В Бог ние мислим два предиката, които в света не са свързани един с друг – абсолютно могъщество и абсолютна милост. Затова се казва: бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец. Ние мислим нещо, което е по-голямо от нас самите.

Не прозира ли в тази мисъл желанието, човешкият копнеж по един справедлив световен владетел?

Бог действително е краят на мисленето, бидейки същевременно негово изпълване. В него ние можем да мислим немислимото. Вярващият разбира Бог като абсолютно разумното, което превъзхожда неговия разум. Атеистът вижда в това просто примирение. Не можем да отидем по-нататък, не можем да го обясним. Разсъдъкът ни стига предела си, остава разумът – това отличава вярващите от невярващите.

Изправени сме пред избор: да вярваме или да капитулираме?

В едно свое стихотворение Готфрид Бен предава като агностик тази възможност за интелектуално примирение по следния начин: „Често съм се питал и не съм намерил отговор / откъде иде нежността и добротата / и до днеска не зная, но трябва вече да тръгвам“[1]. Следователно има ги нежността и добротата, еволюционно не мога да го обясня в достатъчна степен, ала те са тук и трябва да се примиря с тази загадка.

Бог решава загадката. Пропастта между вярващи и невярващи е непреодолима, а в същото време диалогът между религиите остава винаги възможен?

Ако разбирането за Бога има някакво значение, ако нещо му съответства в реалността, то тогава последователите на авраамическите религии, евреи, християни и мюсюлмани, мислят един и същи Бог. Класическите европейски философи впрочем също. Има обаче смисъл да се спори върху това как трябва да се говори за Него, за да се говори правилно. (…)

[1] Г. Бен, Срещал съм хора, превод от немски Венцеслав Константинов.