BG | RU

ОБИКНОВЕНИТЕ НЕОБИКНОВЕНИ ИСТОРИИ ЗА ПЪТЯ КЪМ СВЕЩЕНИЧЕСКОТО СЛУЖЕНИЕ

година 2021 / брой 166, С Димитър Митев разговаря Димитър Спасов

  

На Петдесетница тази година беше представен сборникът с тридесет и три разказа Как станах свещеник. Съставител и издател на книгата е Димитър Митев, юрист по образование, служител в Националния институт на правосъдието и баща на три деца. Предстои издаването на втори том на книгата, откъс от която публикуваме за читателите на списанието. 


Вече няколко месецапървият том на Как станах свещеник е на книжния пазар. Изненада ли ви с нещо реакцията на читателите?


По-скоро ме зарадва и показа, че от появата на такава книга е имало нужда. Отзивите, които започнах да получавам веднага след като тя излезе от печат, а това се случи на Петдесетница, бяха много хубави и окуражителни. Получих такива и от надзорника на Софийска епархия о. Ангел Ангелов, както и от други йереи и архиереи на нашата църква с препоръката да продължавам с това начинание и да има и втори том, и трети... 


Иначе аз самият бях изненадан от това, което се получи като цяло, когато книгата беше завършена. Отделните разкази на свещениците, събрани на едно място, прочетени заедно, придобиха друга светлина и когато я прочетеш цялата, някак вече можеш да стигнеш до ново осмисляне на отделния разказ – в светлината на цялото. А и във всички разкази се усеща един дух, едно общо послание, което не е съзнателно търсено, но се е получило. Това първо ме изненада, а след това много ме зарадва. 


Когато започнах да събирам разкази за книгата, основната ми цел беше да се покаже и да се запази информацията какво вършат свещениците, понеже тяхната работа остава някак скрита от хората. Макар че книгата се казва „Как станах свещеник“, разказите съдържат информация и за това какво върши свещеникът, какво е да си свещеник, в какво се състои неговото ежедневие. Защото те все пак имат едно по-различно от нашето, на миряните, битие. От една страна, помагат на нас самите да вървим по пътя на спасението, от друга – служат на Бога, от трета – спасяват себе си. И в техния път и служение има много неща, които са важни, интересни, поучителни, но най-често си отиват заедно със свещеника. Аз исках да ги запазя за хората. В събраните разкази свещениците с прости думи в непосредствен разговор разкриват тези неща, които можем да оценим и като необикновени. Неслучайно подзаглавието на книгата е „Обикновените необикновени истории


Едно от достойнствата на книгата е, че там са събрани истории на много различни хора – на свещеници, служещи в центъра на София, и на такива, които служат в малки селца и махали, има хора с по няколко езика и висши образования, но има и такива, които идват от полето или от закрит завод за трактори. По какъв начин сте подбирали свещениците, чиито разкази са включени в първия том?


Истината е, че нямам план или пък някакъв списък със свещеници, с които трябва да се говори. Само исках да са от колкото може по-разнородни места. В самото начало ги търсех през интернет, тъй като нямам преки познанства с много свещеници, а и съм достатъчно ангажиран с работата си, със семейните грижи и занимания, за да мога физически да се срещна с тези хора извън София. После при пътувания из страната, където имаше възможност за личен контакт със свещеник, се обръщах към него с идеята си и покана да запиша неговата история. И в книгата те са подредени хронологично, според това кога са били записани.


Имаше ли такива, които отказваха да участват?


Всъщност по-голямата част отказваха. Събраните в първия том тридесет и три разказа са на може би една пета от свещениците, с които се свързах.


Това колко време ви отне?


Три години и половина. Основно заради моите служебни ангажименти. В началото си въобразявах, че за два-три месеца ще събера най-малко петдесетина истории. Това беше в края на 2017 г., когато моят енорийски свещеник о. Живко Лозанов ме благослови да се захвана. Първия разказ го записах в края на същата година, но след това за около година и половина успях да запиша само две-три истории. След това дойде пандемията и ето че вече разполагах с повече време и свещениците през този период също бяха по-свободни, понеже храмовете поопустяха. Тогава успях да събера основния брой истории. Към Великден тази година станаха трийсетина и вече представляваха достатъчен обем за една книга. Като ги преброих, се оказаха тридесет и три и с богословския консултант на изданието о. Павел Гърбов решихме толкова и да бъдат в първия том. Основно това бяха истории на свещеници от България, но успях да запиша и на петима свещеници от други държави – от Русия, Румъния и от САЩ. Особено интересни са историите на свещениците от САЩ – хора, израснали в съвсем друга традиция, а не в православието.


Във всички социологически проучвания от последните години БПЦ заема водеща позиция по отношение на доверието към институциите на нашите сънародници. От друга страна, масовата нагласа на същите тези наши сънародници към образа на свещеника, както и представянето на свещеника в българската литература на XX век, когато той изобщо присъства там, е по-скоро в един битово-хумористичен, да не казвам карикатурен план. Смятате ли, че книгата може да промени в някаква степен подобна представа?


Със сигурност. Защото книгата показва свещеника такъв, какъвто е, и това, което се вижда, съвсем не е онова, което медиите формират като представа за него. В разказите няма допълнителна украса или пък идеологически опити да се изгради образ. Показваме свещеника така, както самият той се вижда. Единствено в бележки под линия съм се постарал да изнеса поясняваща информация за исторически събития и личности от нашето близко минало, които свещениците споменават в разказите си, пак с цел повече обективност. Известно е по време на атеистичния комунистически режим на какви гонения са били подлагани вярващите. Мнозина свещеници губят живота си, защото комунистическата власт се опитва да унищожи християнството, унищожавайки хората, които го носят до хората. Само че това ни е известно сега. Аз самият съм израснал с представата за свещениците като за едни, в най-добрия случай, ненормални хора, които са злонамерени към нас, опитват се да ни ограбят чрез лъжи и така да живеят лесен живот. Когато се въцъркових и започнах да виждам труда на свещениците, особено след като влязох с тях в разговори за техния живот и служение, разбрах колко много съм се заблуждавал. Дадох си сметка, че хората масово не знаем какво е свещенството и защо изобщо някой става свещеник. Поради това и масово сме жертва на идеологеми, но и на злонамерени манипулации и представи. Не твърдя, че няма свещеници, които са недостойни да носят това име и да вършат това служение (слава Богу, те не са много), но не може заради техните недостойнства да се очерня цялото свещенство изобщо.


За съжаление медиите не са достоверната среда и надежден източник на информация за Църквата. Когато търсиш новината в скандалното, лошото, пикантното, естествено е до хората да достигат предимно случаите на свещеници, които са дали повод за подобни новини. Да не говорим, че понякога тези „новини“ просто се измислят. Преди години, малко след като се бях уволнил от казармата, започнах работа като репортер в едно седмично списание в родния си град Русе. Там за пръв път се сблъсках с фалшивата новина и фалшивата журналистика. Дотогава не подозирах, че е възможно да напишеш статия, буквално съчинявайки си я, без никакви факти зад нея. Само и единствено, за да запълниш определено място в страниците на вестника. И случаят беше точно с фалшива история за млад свещеник, който във влака подмамвал доверчиви момичета... (...)


ИСТОРИЯТА НА СВЕЩЕНИК ЛАЗАР ГЕОРГИЕВ. (ОТКЪС ОТ ТОМ II НА "КАК СТАНАХ СВЕЩЕНИК")


Казвам се Лазар Георгиев. Роден съм през 1979 г. в тогавашния Михайловград, днес Монтана. Израснах в родния си град, където и завърших основното си образование. От малък съм възпитан в християнския дух и традиции – от моите родители, които също са от православни семейства, носещи християнските добродетели. Затова от ранна детска възраст бях запален от църквата и богослуженията и в мен се породи желанието да се посветя в служение на Бога и на хората.


В атеистичните времена, преди идването на демокрацията, като вярващи хора – аз и моето семейство – сме имали доста изпитания. Вярата в Бога беше не само повод за присмех, но и се преследваше от властта. Следеше се кой влиза в храма, кой идва на празниците и хората бяха привиквани, за да бъдат „съветвани“ да престанат да ходят на църква, ако не искат да си имат неприятности. Но майка ми и баба ми продължаваха да ходят в храма въпреки този натиск и водеха и мен. През какво са преминали, само те си знаят, защото аз съм бил малък и не съм разбирал особено. Когато обаче ми предстоеше да кандидатствам в Семинарията и трябваше да представя трудова характеристика на родителите ми, видях отчасти какво им е било. На майка ми й се наложи да поиска такава характеристика от своя работодател. Попитали я за какво й е и щом отговорила, че е за кандидатстването ми в Семинарията, направо й казали до три дни да очаква да бъде уволнена.


Малко преди този момент и аз самият имах негативно преживяване. Веднъж класната ни ръководителка ни разпитваше кой към какво се е ориентирал да учи след основното образование. Като стигна до мен, аз станах и съобщих за желанието ми да уча за свещеник. И тогава тя ми написа слаба оценка по нейния предмет за годината, за да не мога да кандидатствам. След години, когато комунизмът вече си беше отишъл, тя ми призна, че постъпвала по същия начин и с много други деца по нареждане на директора на училището – да бъде посечен всеки, който е смятал да ходи да учи далеч от града или да се посвети на друго поприще. И ми поиска прошка. Казах й, че не ми е попречила, защото изпитът в Семинарията е и по музика, а на мен Господ ми е дал нужното, пък и отрано се подготвях за това. А то и тя какво е виновна, така са й нареждали, такива са били времената. Тя се разплака, а сега като се срещаме случайно, когато се прибирам в града, тя ми целува ръка и пак ми казва колко съжалява за тогава, но че се радва за мен и се гордее, че от нейния клас е излязъл свещеник.


Та така, въпреки трудностите нито аз, нито родителите ми се отказахме от църквата. А след Деветдесета година ситуацията се промени.


Постъпих в Семинарията през 1993 година, когато тя вече беше преместена в София. Издържах успешно изпитите по български и музика. Влязох с огромно желание и изцяло се отдадох на учението. Освен общообразователните изучавахме и специфичните богословски предмети, практика, пеене, разбира се, няколко чужди езика, но ни учеха и на дисциплина и ред, както и да пазим и милеем за Отечеството си. Даже на знамето на Семинарията именно това е написано: един завет от св. Иван Рилски: „Почитай вярата си и пази Отечеството си“. И се гордея, че съм завършил това прекрасно училище, защото много неща научих там и мога да кажа, че неслучайно Семинарията винаги се е славела с добро име като учебно заведение, защото ти дава не само образование, но и широка обща култура, твърди ценности, както и знание за Библията и Бога, без някой да те задължава да станеш след това свещеник. Това е избор, който човек сам трябва да направи. А докато учехме, ние израствахме и се оформяхме като хора, съзрявахме и завършвайки, вече всеки имаше почти ясна представа накъде ще се насочи: към свещенство ли, учителство ли, или друго. Закъдето и да беше обаче, ние имахме много добра подготовка, за да можем да продължим успешно нататък. Сега моите деца ми се оплакват, че щели да имат цели две матури, и аз винаги им отговарям: „Да, тате, а ние в Семинарията имахме петнайсет матури“.


Докато учехме в Семинарията в ония преходни години към демокрация, обществото ни премина през много трудности, които рефлектираха и върху нас. В този период настъпи и разколът в нашата църква. Имаше опити училището ни да бъде превзето от разколниците и съм свидетел на някои от тези събития, но слава Богу, всичко отмина и през 98-а година успешно завършихме.


След Семинарията, където желанието ми да стана свещеник укрепна и се превърна в съзнателно решение за бъдещето ми, се записах да следвам в Богословския факултет на Софийския университет. Учех там и същевременно започнах да изпълнявам ролята на възпитател в Семинарията. Видях колко трудна е професията на учителя, макар че в Семинарията не е навлязъл тоя светски дух, който владее в нашите училища сега: липсата на дисциплина, на уважение към учителя. Слава Богу, в Семинарията не е така и когато отговаряш за 250 деца, това е от голяма помощ.


Самото служение ме научи на любов към децата и как да общувам с тях, защото ти се грижиш за тия деца като за свои – да са нахранени, да се спокойни, да си подготвят уроците, да се отнасят добре с другите и т.н.; ти се радваш с тях, утешаваш ги и т.н. Сега в моята енория в Горубляне правя открити уроци за деца преди всеки голям празник и идват по два-три класа от училището наблизо, като сме кръстили вече може би към 90 % от всички деца в него и аз съм техния духовник.


Към края на обучението ми в Богословския факултет Бог ме срещна там и с моята бъдеща съпруга, така че скоро след завършването се сгодихме и се венчахме. После отбих военната си служба. Беше чрез т.нар. алтернативна служба, която предоставяше възможност, по силата на споразумение между Светия синод и военните да служиш към митрополията. И след това вече имах всички условия да стана и свещеник. Но все пак това не стана автоматично. То бе плод на решение, при това трудно решение, защото свещенството не е професия, а звание. Звание и посвещение. С много изпитания. И само ако до теб е правилният човек, който да ти помага, защото в това посвещение влизаш не само ти, но и съпругата ти, само тогава можеш да го носиш. Затова и има изискване при подаване на документи за свещеник да се представи и декларация от съпругата, че тя е съгласна с това съпругът й да стане свещеник. И това е правилно. Затова няма разводи при свещениците. Е, има, но са едно на хиляда, да кажем. Защото не може свещеникът да проповядва всички да се обичат, а самият той да не дава този пример, като спре да обича собствената си жена. Свещеникът трябва да бъде за пример на всички останали. Слава Богу, ние с моята съпруга сме женени вече от 18 години и тя е моя голяма опора.


Подадох документи за свещеник веднага след като се роди първият ни син, така че през 2006 г. станах дякон и малко след това станах и свещеник, като ме ръкоположи сегашният Пловдивски митрополит Николай. После, то е малко както при военните – където ти дадат енория, там отиваш със семейството си и служиш, като се грижиш за храма и за хората. Мен ме разпределиха в Горубляне. И оттогава служа тук, в храм „Свети Георги“, заедно с още двама мои събратя свещеници.


В служението ми всеки ден си е различен. Човек не знае какво го чака в утрешния ден, само Бог знае. Както се казва това и в една хубава българска поговорка – човек предполага, Бог разполага. Затова и свещеникът не е нужно да мисли за утрешния ден, защото той е в Божиите ръце и в Неговия промисъл. Сутрин ставам, прекръствам се и отправям молитва към Бога да благослови започващия ден. Излизам с надеждата да спомогна да се спаси и днес поне една човешка душа.


Всеки ден е различен и няма еднотипни дни, а Бог ти праща различни хора, от които и ти се учиш. На някои може да им се струва, че свещенството е нещо лесно – извършват се там някакви ритуали и това е. Всъщност не е така, защото свещеникът влиза в особени отношения с хората – влиза в тяхната радост и тяхната скръб. Затова и да си психически здрав е едно от условията към желаещия да стане свещеник. Освен това трябва да можеш да издържиш и на темпото. Защото понякога може да бъде и много натоварено, да е нужно да си на разположение на много хора и адекватно да се отнесеш към нуждите им. В това, разбира се, ние винаги молим за помощ отгоре, иначе няма как да стане.


За мен най-радостно и благодатно е, когато работя с деца. Те ме зареждат двойно, ако мога да се изразя така. Дори и някой да ме е разочаровал, да ме е ядосал с нещо, когато съм с децата, виждам чистотата им и изобразения в тях Христос. И това ме зарежда и пречиства по някакъв начин. Дава ми сили и смисъл да продължа с това, на което съм се посветил. Неслучайно Христос казва, че за да влезе някой в царството небесно, трябва да стане като децата – чист, без злоба… У възрастните виждаме поомърсения от завист, лоши помисли и дела образ Божи и от това ми е болно, особено когато виждам, че липсва разбиране и желание за поправяне. Свещеникът не бива да осъжда никого, нито да бъде нахален в опита си да му помогне да се доближи до Бога. Христос казва на учениците си: „Който дом не ви приема, изтупайте си праха от краката и идете другаде“. То затова и християнството не е вяра, която може да се налага насилствено. По думите на Христос „който иска да върви след Мене” – човек трябва сам да поиска да Го последва, защото Бог затова му е дал свободна воля, та той сам да избере по кой път да поеме. Затова и свещеникът не бива да се натрапва, ако човекът не иска да види или разбере Словото, а само да се моли Бог да му посочи правилния път. И когато човекът пожелае да научи повече или да тръгне по този път, свещеникът вече може и трябва с цялата си енергия и душа да му помага. Без да се бои от нещо или от някого. Защото, когато ти си вършиш съвестно служението, Бог е с теб и ти помага по всякакъв начин.


Вярата е нещо лично, което всеки сам открива и преживява в себе си. Тя го прави щастлив и по-добър. Затова винаги се моля Бог да ни дава да виждаме добротата у всеки човек и самите ние да бъдем малко по-добри. Да не ламтим за материалното, защото то е временно. Само Бог е вечен. И човешката душа. Затова трябва да ценим хората около нас.


Нека да възпитаваме децата си на трите основни християнски добродетели – вяра, надежда и любов, да милеем за цялото ни отечество, защото България е една велика и уникална страна, в която нашите деди са опазили вярата и традициите за нас. За да бъдем ние добре. Нека не забравяме и не пренебрегваме църквата, която винаги ни е служила и ни е издигала към най-доброто у човека. Да се държим за православната вяра, защото тя ни е давала сили и ни е водила към успехи, помагала ни е във всеки труден за българския народ момент – има хиляди примери за това в нашата история. Болно е за свещеника да вижда, че човек се обръща към Бога само в нуждата си и се радва, когато хората търсят Бога и в хубавите си моменти. Защото всички могат да видят, че без Бог нищо не би могло да оцелее и секунда. Затова за всичко трябва да благодарим на Господа. Първо за това, че ни е дал шанс да живеем на тази земя. Че ни е дал възможността да се научим да обичаме така, както Той обича всеки от нас, и с това да станем като Него, Който е абсолютната Любов.


Съвременното общество сякаш върви в обратната посока. Но това не бива да ни прави песимисти. Напротив, Бог ще помилва и спаси от смъртта целия свят дори и заради молитвите на един или двама праведници. Там, където има двама или трима, събрани в Негово име, там е и Той, посред тях. Затова не гледам към множеството, а към Него. Надявам се Той да ни помогне да преминем през тези трудности на днешния свят и да излезем от тях малко по-добри, по-искрени, открили как да се обичаме. Нужно е много малко от наша страна – да вярваме и да се стремим да бъдем каквито Той ни призовава да сме.


Свещенството е подвиг, който никога не е лесен. Но е и подвиг, от който човек не бива да се страхува. Нужни са само добри намерения и желание да се посветиш на това служение. Когато вземеш това решение, ти молиш Бога да ти бъде помощник. А с Бога няма невъзможни неща. Така че, ако ти усещаш този призив в сърцето си, не мисли дали си достоен, но пристъпи и ще видиш колко благ е Той. Вярно е, има трудности. Свещенството не е за всеки. Но ако си изцяло посветен в него, тогава и Бог помага.


Надявам се да има и по-добри пастири, и по-добри енориаши, които да ми помагат, защото свещеникът няма да е свещеник, ако е сам. Ако църквата е празна. Понеже църквата не е само храмът, но и обществото от вярващи. На това общество свещеникът е пастир. За него той отговаря пред Бога, който е Главата на цялата Църква. А свещенството е лицето на християнството днес. Свещениците са Неговите приемници, на които Той поверява стадото Си. На тях в тайнството на ръкоположението (огнената Петдесетница) Той дава особена благодат, за да могат да извършат този подвиг – да бъдат Негови служители, бидейки обикновени хора. Затова и ще търси от тях двойна отговорност. Дай Боже в Оня ден да дадем добри отговори за онова, което ни е поверил и сме отвели при Него. Защото това е най-голямата радост и награда за един свещеник – спасението на всяка една човешка душа.


 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org