ОБСАДЕНИЯТ МАРИУПОЛ. КОГАТО БОГ Е БЛИЗО ДО ТЕБ

година 2022 / брой 171, Яна Иванова

Двадесет дни война.[1] Двадесет дни блокада на Мариупол, разрушения и страх...

В тези дни казвах молитвите си като вик. Само че не на глас, за да не плаша околните. Тези молитви не бяха от молитвеника, те не бяха съставени от великите свети отци. Те бяха обикновени думи, много кратки, но аз чувах звука на своя глас и от време на време изтривах сълзите си.

Идването на църква в дните на сражения стана много опасно, а сърцето копнееше. „Служат само в Николската катедрала, която е на двадесет минути пеша от тук” – каза на мен и на мъжа ми пазачът на катедралата „Покров Богородичен“, която е в центъра на града, в самия разгар на бойните действия. Това е най-високият храм в Украйна и днес, след месец война, от него стрелят руските снайперисти.

„Яна, хайде да се молим заедно – ми предложи, като ме държеше за ръката, моята колега Алина, която по чудо открихме сред това безумие на смъртта, – ние се молим всеки ден в 19 часа. А също и когато много стрелят.”

И ние с мъжа ми се молехме. Той каза да четем 90-и псалом. А след това спаси от изгаряне два Псалтира, молитвеник и детска Библия. Съседите едва не ги изгориха като подпалки за огнището. Хората почти нямаха дърва. Всички книги бяха свалени във входовете на кооперациите, за да послужат за огъня – за приготвянето на храна. В онези дни още имаше какво да се готви.

Странно е, но ние само два пъти отворихме спасените псалтири – през последните ни нощи в убежището. Обикновено използвахме само стария телефон на мъжа ми. Трудно различавах думите на псалома, но го знаех наизуст.

„Господи, ако Те има! ... А аз знам, че Те има” – дори ме е срам да си спомня, че се молех така. Но когато погребваш себе си всяка нощ, когато бягаш с детето към убежището, не ти е до глъбините на богословието и до префинени изрази. Когато от въздушната атака всичко се рони и къщата се люлее в различни посоки, когато виждаш сякаш на забавен кадър как близките ти отстъпват в коридора при силния взрив...

***

Страшно е. Войната разкрива кой какъв е. И въпреки ужаса и мъката, въпреки ада, в който се превърна моят град, хората тук проявяват толкова много доброта и състрадание. Те споделят храната, укритието, дрехите си; споделят къде може да се намери хуманитарна помощ, когато изобщо се появи такава.

В онези дни в моя Мариупол под блокада Бог изпрати на нашето семейство едно евангелско чудо – два хляба и цяла каса с прясно замразена риба. В гладуващия град, където стотици хиляди хора си запарваха каша с вряла вода или от безизходица разграбваха складовете и останалите хранителни магазини, разделяха последните бисквити, пиеха вода от варовити източници и дни наред не бяха виждали хляб.

Винаги съм харесвала този евангелски разказ и все си представях колко ли вкусни са били онези хлябове и риби, с които Христос нахранва хората.[2] Днес вече знам какъв е бил вкусът им.

„На нас ни е по-лесно да помолим за помощ, отколкото на вас” – отговори военният в съседния двор, когато го попитаха как е успял да намери толкова хляб и да го докара на хората. Хлебчетата – по 300 грама – той делеше на две, а една жена с ругатни, недопустими за детски уши, раздаваше парчетата: „Ние не сме доброволци! Вие от кой сектор сте?”. На старците и децата им подаваше, без да говори. А ние с мъжа ми стояхме накрая на опашката и виждахме, че „няма да ни огрее”. В този момент ми мина една мисъл през ума – бях забравила как изглежда хлябът и колко е красив.

„Вие от кой сектор сте? От коя кооперация сте?” – „Ние имаме дете...” – „Добре, ела тук, ще ви дам от моите запаси” – военният ни подаде от колата две прекрасни тухлички. И макар те двамата да мърмореха, това нямаше никакво значение. Бог изпраща помощ чрез различни хора, които съвсем не са ангели и нямат блестящи ореоли. Това отдавна вече ми е известно. (...)