BG | RU

ОТЕЦ ЙОСИФ АЛОАТИ – БОЖИЯТ РАБ, КОЙТО СТАНА ВСИЧКО ЗА ВСИЧКИ

година 2021 / брой 166, Със сестра Максимилиана Пройкова от монашеската общност на сестрите евхаристинки разговоря Сандра Керелезова.

  

В един октомврийски ден на 1882 година 25-годишният католически свещеник Йосиф (Джузепе) Алоати потегля от Торино към Солун на първата си духовна мисия сред местното българско население. Благодарение на тази първа и единствена мисия, подобно на своя събрат монсеньор Анджело Ронкали (св. папа Йоан XXIII), той остава завинаги свързан с България.


Свидетелствата за него ни разкриват една необикновена личност, съпричастна към всички изпитания и превратности на българите в навечерието и по време на Балканските и на Първата световна война: бежански страдания, борба за оцеляване, изтощителен труд; низ от несправедливости.


И ето че през 2021 година, почти век и половина след пристигането на този млад духовник сред българите в Солун и околните села, Католическата църква постави началото на процеса по неговата беатификация и канонизация. Разговаряме със сестра Максимилиана Пройкова от монашеската общност на сестрите евхаристинки за необикновената харизма на отец Йосиф и за значимите духовни събития, свързани с неговата личност, които наскоро станаха факт…


Тази година бе поставено началото на процес по беатификация на основателя на вашата монашеска общност. Животът на отец Йосиф Алоати е тясно свързан с България, но за жалост, знаем твърде малко за него. Разкажете ни повече за личността и делото му.


Действително тази година имахме голямата радост, на 16 юни в Торино, Негово Високопреосвещенство архиепископ Чезаре Нозиля постави началото на процеса за беатификация и канонизация на основателя на нашата монашеска общност – отец Йосиф Алоати. От този момент той вече е Божи раб.


Роден е през 1857 г. във Виластелоне, градче на около 20 км от Торино, първороден син от шест братя и сестри. Веднага след раждането на първите им две деца родителите му се преместили да живеят в Торино. Семейството му се радвало на добро социално положение и задълбочен живот във вярата. По-малкият му брат Мелкиоре също става свещеник; сестра му Еврозия основава заедно с отец Йосиф нашата монашеска общност, сестра му Кристина става монахиня в Торино в Конгрегацията на светото Причастие.


Още от малък Йосиф имал влечението да служи на Бога и на ближния, което проявявал в игрите си, подражавайки на свещениците в богослужението. В началното училище той бил отличен ученик, но когато постъпил в гимназията, където натоварването било по-голямо, се установило, че дясното му око е застрашено от сериозна повреда поради увреждане на лявото око още при раждането. Това наложило да прекъсне учение и да започне работа във фабриката за коприна на дядо си. Две години прекарал там, но нито за момент не забравял желанието си да стане свещеник. Молил се усърдно. По това време се разпространявали все повече информации за явленията и чудесата в Лурд. Заедно със семейството си и с други близки, Йосиф започнал Деветница към Света Богородица Лурдска. Снабдил се с вода от чудотворния извор в Лурд и всеки ден миел окото си. Към края на Деветницата един ден той забелязал, че една от работничките във фабриката взимала по-малко нишки от необходимото. Не вярвал, че може да види това, но се оказало, че го вижда и с лявото, и с дясното око. Света Богородица била отговорила на горещите му молитви. Още през есента на следващата 1874 г. той бил приет в колежа в Скарнафиджи, за да продължи образованието си. През 1877 г. завършил философския факултет. Силно го привличал живота на свещениците от Конгрегацията на мисиите, познати още като лазаристи, основани от свети Викенти от Паола. Така през есента на същата година той бил приет в новициата (като послушник) в техния манастир в Киери, близо до Торино. Бил изпратен в Торино, за да следва богословие и да се подготвя за свещеническия сан. Преминавайки през всички етапи, на 23 септември 1882 г. Йосиф Алоати бил ръкоположен за свещеник от епископа на Торино.


След ръкоположението си той като че ли обаче се надявал да бъде изпратен на мисия доста по-надалеч от Балканите...


Съкровената му мечта била да бъде изпратен в Китай, където много негови събратя мисионери умирали като мъченици за вярата. Главният му настоятел от Париж отец Фиат обаче му дал назначение за Солун. На 30 октомври същата година, едва 25-годишен, той пристигнал в Солун. През 1860 г. в Цариград била подписана „унията” с Рим и отец Йосиф попаднал на неспиращите борби срещу нея.


Той намерил един беден народ във всяко отношение; църква, чиито верни тънели в невежество и мрак. Сърцето му плачело, когато виждал как небрежно се причастявали верните, говорейки помежду си и излизайки да пушат веднага; бил неутешим, когато намирал в много църкви светото Причастие поставено в кибритена кутийка или друга подобна в някоя пукнатина на стената… Тези преживявания го карали да разбере, че той трябва да стане „всичко за всички”, за да подкрепя спасението на душите на тези добри, но невежи хора. Първото условие било да научи езика им. Затова оставил своите събратя в Солун и отишъл да живее в къщата на един български свещеник, където в контакта със селяните можел да говори техния език… и го научил само за три месеца. Второто условие, за което си дал сметка, е обредът. Никой не разбирал неговия римски обред, затова решил, че той ще приеме техния източен обред, за да го почувстват наистина част от тях самите. Колкото и да му коствало, отец Йосиф взел нужните разрешения и завинаги преминал в източния византийски обред, без правото вече да практикува своя роден. Облякъл расото, сложил калимавката, научил църковнославянския език и богослужение, а заедно с това започнал да спазва всички пости през годината в цялата им каноническа строгост. (...)


В писмо до своите родители той пише: „Станах българин до мозъка на костите си”. Отец Йосиф обикалял неспирно селата, поучавал народа и свещениците; служил, проповядвал, изповядвал. Бил строг аскет и човек на молитвата! В тази молитва се родил и венецът на неговата неуморна апостолска дейност. През лятото на 1884 г., по време на дълбоко молитвено размишление върху страданията на Исус, Бог му дал ясна благодат, както той самият ни пише по-късно в своите беседи: „На четвъртото спиране по пътя за Голгота, където Исус Христос, натоварен с кръста, срещнал любимата си майка, почувствах Исус и Мария да говорят на сърцето ми. Това, което стана в мене в това блажено време, не мога, мили Евхаристинки, да изразя с думи. Мога само да ви кажа, че от това спиране, в което бях престоял повече от час, се вдигнах подкрепен и уверен, че Бог иска едно ново Общество от сестри, които, отдадени в служба на Тайнствения Исус, под покровителството на Пресвета Богородица, да се наричат Евхаристинки, да имат за началница сестра ми Еврозия и чрез училища и други средства да се грижат за поучението и възпитанието на момичетата и жените във вярата, като ги учат да познават, обичат и обожават Евхаристичния Исус Христос”. Настоятелите му го подкрепяли в това негово начинание, наистина вдъхновено от Бога. Независимо от това последвали години на много трудности в очакване на решението на родната му сестра, която също търсила светлина от Бога, за да разбере наистина ли това е Неговата воля за нейния живот. След продължителни молитви към Света Богородица-Помощница, тя била подкрепена от всепризнатия от всички свят свещеник Дон Боско, който ѝ казал: „Ти си искала знак от Света Богородица и тя ти го дава чрез мене. Иди в Солун, постави се на разположение на брат ти Йосиф и прави каквото ще ти каже той”. Това сложило край на търсенията ѝ и в началото на следващата 1888 година Еврозия потеглила за Солун. След едногодишна подготовка за нейния монашески живот при Милосърдните сестри на свети Викенти от Паола най-после дошъл многоочакваният ден на основаването на монашеската общност на сестрите евхаристинки – 18 април 1889 г. – Велики четвъртък. Еврозия заедно с още четири сестри поставили началото на новата монашеска общност. В пълнота църковно и празнично, основаването било отбелязано на 21 април, който в тази година бил Великден и за източния, и за западния обред. Броят на сестрите нараствал бързо и мисията им се разгръщала по градовете и селата. (...)


 


[1] Вж. статията на Ваня Еленкова, „Работата на обществото на сестрите евхаристинки“, http://www.history.swu.bg/.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org