ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ЦЪРКВА И ДЪРЖАВА В „СВЕТАТА РУС“: НАГЛАСИ ПРЕЗ ЕПОХАТА НА РОМАНОВИ

Преди няколко години покойният вече Киевски митрополит Йоан, екзарх на Московската патриаршия в Украйна, в частен разговор се пошегува, че епископът има право да закъснее за среща пет минути, архиепископът ‒ десет, а митрополитът – петнадесет. Екзархът за Украйна, добави той, може да закъснее трийсет минути. А патриархът, попитаха го веднага. „За тях – отговори той – няма закон: защото самите те са законът.“
Любопитно е, че тази шеговита забележка от съвременността всъщност е отзвук от византийската Епанагога от ІХ век, в която се утвърждава, че „патриаршеският съд не подлежи на обжалване, а неговите решения не могат да бъдат преразглеждани от друг съд, защото сам той е основата и източникът на църковните съдилища […]. Той подлежи [само на духовно] преразглеждане, и то от самия него“<a href="?do=edit#_ftn1" name="_ftnref1">[1]</a>. Поне един Московски патриарх прави още една крачка по-нататък и настоява, че властта му не се ограничава само до църковния съд. Преди триста години патриарх Никон утвърждава принципа за върховенство на патриарха не само над Църквата, но и над държавата. „Владетелите са назначавани да управляват империята от свещенството. [...] Следователно е напълно безспорно, че свещенството е нещо много по-велико от царската власт.“<a href="?do=edit#_ftn2" name="_ftnref2">[2]</a>
Точно обратното мнение е развито от неговите противници на църковния събор от 1666–7 г. (свикан за осъждането на Никон): „Каквото е угодно на царя, за това има закон и устав. Той е законът“<a href="?do=edit#_ftn3" name="_ftnref3">[3]</a>. Но Съборът възприема като обща позиция друга гледна точка: „Нека заключението и резултатът от дискусията бъдат следните, че царят или императорът има първенство по политическите въпроси, а патриархът ‒ по църковните; за да може така по-добре да бъде съхранена хармонията на църковната уредба в нейната цялост, и така да пребъдва завинаги“. <a href="?do=edit#_ftn4" name="_ftnref4">[4]</a> Така, поне на хартия, Съборът утвърждава принципа на симфонията между Църква и държава ‒ принцип, който ще бъде атакуван още веднъж и този път напълно отречен в края на същия век от Петър Велики.
През 1619 г. в Москва след няколкогодишен принудителен плен в католическа Полша се завръща патриарх Филарет; през 1718 г. Теофан Прокопович, който години по-рано е доброволен студент униат в Рим, по искане на Петър е издигнат на православния архиепископски престол на Псков със седалище в Санкт Петербург. Тези две събития са отделени от едно столетие (в центъра на интереса на настоящия кратък преглед), което крие ключа за разбирането на много от проблемите на следващите два века от 1718 до 1918 г. Интересът към този период е обясним, защото в хода на това столетие с непозната до този момент острота са поставени въпросите за отношенията между Бог и Цезар. Иронично е, че този век, завършил с утвърждаването от Петър Велики на принципа за върховенство на държавата над църковните дела и със следваната от него политика на секуларизация, започва с изковаването на термина „Светата Рус“ по отношение на същата тази държава.
I
Повратният XVII век в Русия наследява от миналото множество различни нагласи към отношенията между Църква и държава. По този въпрос приносът на Русия към историята на идеите не е оригинален. Все пак ще бъде полезно да разгледаме как руските мислители се отнасят към някои основни въпроси, всички от които получават утвърдителен отговор поне от някои теоретици в хода на руската история.
Има ли владетелят първенство по въпросите не само на държавата, но и на Църквата? Преди XVIII век малцина са руските мислители, склонни да отстояват абсолютното върховенство на държавата. И все пак има гласове, като този на монаха Акиндин, които подкрепят този принцип. Макар отначало да защитава мнението за допълващия се характер на двете власти, Акиндин (който пише около 1312 г.) насърчава своя княз в Твер да бъде „цар в своята земя“, цар, който има власт да съди митрополита, ако той нарушава каноничното право.<a href="?do=edit#_ftn5" name="_ftnref5">[5]</a> Отстраняването на митрополит Исидор след завръщането му от Събора във Флоренция (където той подкрепя встъпването на Руската църква в Унията) от Великия московски княз може да бъде посочено като пример за практическото прилагане на този принцип, а поне един от непосредствените наследници на Исидор, митрополит Йона, изказва подкрепа за подобни действия, защото князът, независимо от владенията си, е и защитник на православното християнство.<a href="?do=edit#_ftn6" name="_ftnref6">[6]</a> Като по-късен привърженик на същия принцип може да бъде посочен Иван IV. С несравнима ревност, разбира се, този принцип е утвърден от Петър Велики. Една от последиците от това утвърждаване е самокоронацията на руските монарси след 1742 г.: оттогава предстоятелстващият архиепископ или митрополит само връчва короната на монарха, който сам я полага на главата си. Израз на същия принцип е въвеждането на термина „глава на Църквата“ по отношение на монарха в акта за престолонаследието, издаден от император Павел (5 април 1797 г.)<a href="?do=edit#_ftn7" name="_ftnref7">[7]</a>, както и безпрецедентният (и повече никога неповторен в историята) акт от страна на същия император, който причастява сам себе си по време на своята коронация. Макар това твърдение да не е напълно доказано, самият факт на появата му е забележителен.
Има ли владетелят първенство по някои въпроси, свързани с Църквата, но все пак не по всички? В началото на XVI век св. Йосиф Волоцки защитава идеята за такова условно първенство. Йосиф Волоцки обикновено е представян като апологет на абсолютизма и наистина голяма част от неговите идеи оправдават подобно мнение. „Божиите правила ти повеляват да почиташ царя, а не да спориш с него – пише той. – Това не са се осмелявали да правят нито древните епископи, нито четиримата патриарси, нито римският папа по време на вселенските и поместните събори.“<a href="?do=edit#_ftn8" name="_ftnref8">[8]</a> Също като съвременника си Генадий, архиепископ на Новгород (който се изказва положително за Испанската инквизиция), Йосиф одобрява възможността еретиците да бъдат преследвани и екзекутирани от държавата за греховете, които са извършили срещу Църквата. „Пазете от смущения всичко под вашата власт […] и не давайте свобода на злосторници, които погубват душите, а и телата, имам предвид най-нечестивите еретици“, е съветът, който той дава на своя владетел.<a href="?do=edit#_ftn9" name="_ftnref9">[9]</a> Тези думи показват, че той признава, че държавата има известни отговорности по делата на Църквата. Ала той не е готов да утвърди принципа за намеса на държавата в църковните дела във всички случаи. Нещо повече, ако владетелят е дотолкова обладан от алчност или от друга страст, която е причина той да управлява несправедливо, „този цар не е Божи слуга, а дявол – не цар, а мъчител“. Такъв цар, заради неговото лукавство, Нашият Господ Иисус Христос не би нарекъл „цар”, а „лисица” […]. И както казва пророкът, „суетният цар ще погине, защото пътят му е мрак“.<a href="?do=edit#_ftn10" name="_ftnref10">[10]</a> Формулирайки по този начин концепцията за несправедливия владетел, съпротивата срещу когото е морално оправдана, Йосиф въвежда нов принц в руската мисъл. Той споделя мнението, че абсолютното покорство пред владетеля не може да бъде оправдано.
Трябва ли да бъде възприет византийският принцип за симфонията между Църква и държава? В Московското княжество през ХVІ в. известен привърженик на принципа на симфонията е Максим Грек, убеден, че хармонията между Аарон и Мойсей, между двете власти, ще донесе голяма полза на държавата. Той следва традицията на Шестата новела на Юстиниан и на Епанагогата: „Организмът се състои, също като човека, от части и членове, а най-важните и най-необходими части са императорът и патриархът. Следователно телесното и душевното спокойствие и благополучие на поданиците произтича от разбирателството и съгласието между императорската и свещеническата власт във всичко“.<a href="?do=edit#_ftn11" name="_ftnref11">[11]</a> Принципът на симфонията е възприет от църковния събор в Москва през 1551 г., макар прилагането му на практика да не е било лесно под властта на владетеля, свикал събора ‒ Иван IV. Началото на XVII век е свидетел на забележителен израз на този принцип от страна на династията на Романови: взаимното уважение между цар Михаил и патриарх Филарет довело до удостояването на последния с титлата Велик господар, до този момент запазена изключително за владетеля. Съвместното подписване на държавни документи от двамата с титлата Велик господар е действие, което не може да бъде напълно омаловажено от факта, че патриархът и царят са баща и син.
Трябва ли Църквата да бъде независима от държавата? През 1378 г. митрополит Киприан, йерарх на Руската църква, макар самият той да не е руснак, защитава мнението, че князът няма право да се намесва в избора на епископи, защото това е в компетенциите на църковните събори. Нито има право да съди епископите, а който се опита да стори това, подлежи на отлъчване: „Ако бъда обвинен в нещо, не подхожда на князете да наказват епископите. Над мен стои патриархът, който е по-висш от тях, също и великият събор; той е мястото, където той [князът] трябва да изпрати обвинението и съборът да ме накаже справедливо“.<a href="?do=edit#_ftn12" name="_ftnref12">[12]</a> Собствеността на Църквата също така е ненакърнима. Църквата всъщност е независима от държавата. Подкрепа за това мнение изказват малцина от руските мислители от Средновековието и все повече представители на руската интелигенция в края на ХІХ и началото на ХХ век.
През лятото на 1917 г. се създава впечатлението, че този начин на мислене е възможно да бъде възприет като правило от Руската църква, която по това време се събира на събор. (...)
 
<a href="?do=edit#_ftnref1" name="_ftn1">[1]</a> Epanagoge, titulus XI, paragraph VI. В превод на: Ernest Barker, Social and Political Thought in Byzantium from Justinian I to the last Paleologus, Oxford, 1957, p. 95.
<a href="?do=edit#_ftnref2" name="_ftn2">[2]</a> Цитирано по превода на William Palmer, The Patriarch and the Tsar (London 1871-6), i, p. 190. Цитирано по-нататък като Palmer.
<a href="?do=edit#_ftnref3" name="_ftn3">[3]</a> Цит. по: Владимир Вальденберг. Древнерусские учения о пределах царской власти (Петроград, 1916 г.). с. 394. По-нататък Вальденберг
<a href="?do=edit#_ftnref4" name="_ftn4">[4]</a> Цит. по Palmer, ІІІ, р. 250.
<a href="?do=edit#_ftnref5" name="_ftn5">[5]</a> Цит. по: Вальденберг, с. 139-140. Може да се допълни, че Акиндин е склонен да обвинява във всеки случай духовенството от своето време в симония.
<a href="?do=edit#_ftnref6" name="_ftn6">[6]</a> Виж. неговото Писмо до Архиепископа на Новгород (1459). Русская историческая библиотека (Санкт Петербург, 1880), VІ, кол. 642; както и неговото Писмо до Великия княз на Киев (1451). Пак там. кол. 555-63
<a href="?do=edit#_ftnref7" name="_ftn7">[7]</a> Терминът „глава на Църквата“ е запазен и намира място в кодификацията на руския закон от Сперански от 1832 г. (том, 1, член 42), както и в изданието от 1906 г. на Основните закони (член 64).
<a href="?do=edit#_ftnref8" name="_ftn8">[8]</a> Послания Йосифа Волоцкого, ред. А. А. Зимин и И. А. Шуре (Москва/Ленинград 1959), с. 193
<a href="?do=edit#_ftnref9" name="_ftn9">[9]</a> Цит. по: Вальденберг, с. 216. Думите на Йосиф вероятно отразяват мнението на Исидор Севилски. Виж. Francis Dvornik, Early Christian and Byzantine Political Philosophy: Origins and Background (Washington, D.C. 1966), ii, p. 848.
<a href="?do=edit#_ftnref10" name="_ftn10">[10]</a> Йосиф Волоцкий. Просветитель, Казан, 1857. Зоеслово, с. 323-5.
<a href="?do=edit#_ftnref11" name="_ftn11">[11]</a> Epanagoge, titulus ІІІ, paragraph VІІІ. Цит. по: Barker, Social and Political Thought, p. 92.
<a href="?do=edit#_ftnref12" name="_ftn12">[12]</a> Русская историческая библиотека (Санкт Петербург, 1880), VІ, №20, кол. 173-86. Цитатът е от кол. 184.
 
 
 
Сергей Хакел (1931–2005) е британски и руски емигрантски богослов и интелектуалец, чието име става популярно в Съветския съюз в годините на комунизма като редактор на руската религиозна програма на радио Би Би Си. Роден е в Берлин, в семейството на руски интелектуалци, които след революцията от 1917 г. напускат Петербург и се преселват в Германия. През 1940 г. семейството се премества в Англия, където през 1952 г. Сергей Хакел завършва колежа „Линкълн“ в Оксфордския университет. През 1958 г. е ръкоположен за дякон, а през 1964 г. – за свещеник в Сурожка епархия на Московската патриаршия, където става член на епархийския съвет и се утвърждава като помощник и приятел на митрополит Антоний Сурожки. Настоятел е в църквата „Рождество Христово“ в гр. Луис от нейното създаване през 1964 г. След като защитава докторат, става преподавател, доцент и професор в Университета в Съсекс. Привърженик на икуменизма и по-конкретно на сближението между Православната и Англиканската църква, той е един от активните членове на Братството св. Албан и св. Сергий, както и представител на Сурожка епархия в Британския съвет на църквите. В продължение на 30 години е редактор на издаваното в Англия списание за православно богословие Съборност (Sobornost), а от 1984 г. е и редактор на руската религиозна радиопрограма на Би Би Си. Познавач на историята на Църквата, той има сериозни интереси и към църковната музика, превежда на английски и руски поети като Александър Блок и Анна Ахматова. Автор на многобройни статии в областта на православното богословие и църковната история, особено голям интерес той проявява към майка Мария (Скобцова), за живота на която написва книгата Pearl of Great Price: The Life of Mother Maria Skobtsova, 1891–1945 (1965), преведена на редица европейски езици. Други негови книги са Православната църква (The Orthodox Church. Living Religions, 1975) и Светецът във Византия (The Byzantine Saint, 2001). Представената тук статия е негов доклад, изнесен на конференцията на тема „Бог и Цезар“, организирана през 1967 г. в Дърам от Братството на св. Албан и св. Сергий (Question of Church and State in ‘Holy Russia’: Some Attitudes of the Romanov Period. Eastern Churches Review, III, Spring, 1970. p. 3-17).