ПАТРИСТИКА СЛЕД НЕОПАТРИСТИКАТА

година 2022 / брой 172, Архим. Кирил (Говорун)

Патристиката като православна самоидентичност

Дали по стечение на обстоятелствата, или като тенденция, но в последно време православните патристически изследвания показват засилен интерес към природата на патристиката – като такава, както и към въпроса как тя следва да се разгръща занапред. Показателна в този смисъл стана конференцията, организирана от Волоската академия за богословски изследвания през месец юни 2010 г. на тема „Неопатристичен синтез или постпатристично богословие: може ли богословието да бъде контекстуално?“. Тя отекна нашироко в православния свят и постави началото на дискусии – понякога разгорещени, върху патристиката, неопатристиката, постнеопатристиката и постпатристиката. Тези дискусии се разгорещиха особено много в Гърция, където мнозина – от митрополити до миряни блогъри – започнаха да изразяват своите възгледи относно ролята на отците в живота на Църквата днес. Независимо че някои от участниците в дискусиите завършиха с осъждане на „постпатристиката“ и дори на „неопатристичния синтез“[1], тези дискусии показаха, че патристиката продължава да е от значение за православните и че те са силно загрижени за нейното бъдеще.

С други думи, връзката между православните и отците е сложна и има множество аспекти. Всички православни без изключение се отнасят към отците като към същностна идентичност на своята вяра. Сред богословските дисциплини патристиката е за тях най-любимата. В същото време малцина от православните наистина четат отците. При което това, което повечето от тези малцина предпочитат, са нравственопоучителни уроци или занимателни истории от типа на апофтегмите. Някои използват отците с идеологически цели или за онова, което беше наречено „патристичен фундаментализъм“. И едва малка група православни четат отците, за да познават тяхното богословие. Накрая, една съвсем микроскопична група православни са тези, които изучават отците по съответния академичен начин. Всичко това насочва вниманието ни към въпроса за метода на четене на отците.

Методът в патристиката

Въпросът за метода следва да бъде разглеждан като един от ключовите въпроси в патристиката. Можем ли да говорим изобщо за метод, който да би бил приложим към патристиката? Съществува ли специфичен метод за изучаването на отците на Църквата? Повечето съвременни гръцки богослови ще кажат, че методът като такъв е неприложим изобщо към богословието и в частност – към патристиката. Така ги обучават в гръцките университети. В гръцките богословски факултети съществува традицията да се говори с подозрение за метод в богословието. Изглежда, че това подозрение е било внесено от онези гръцки богослови, които са преминавали обучението си в Германия и които вероятно са били претъпквани там с методи. Завръщайки се в Гърция, те просто са захвърляли методите на основанието, че в богословието методът може да подмени самото богословие. Може и така да е. Възможно е също безметодният подход към богословието да се превърне сам в някакъв вид метод, което за богословието не е полезно. Богословие без метод е по-скоро илюзия, можеща да направи богословието уязвимо за злоупотреби и несистематически спекулации. То може да отвори пътя за превръщането на богословието в идеология. Ето защо методът е приложим към богословието, както и в частност – към патристиката.

Неопатристичният синтез е един от възможните методи за изучаването на отците. Този метод получи поразителна популярност между православните учени. Той спечели надмощие над един друг метод, наричан от митрополита на Диоклия Калистос „руски религиозен ренесанс“. Един от бащите на „неопатристичния синтез“ е бил прот. Георги Флоровски. Той изковава самия термин и го вкарва в обращение. В същото време той не предлага никакво ясно и изчерпателно определение за неопатристичния синтез. Нещо повече: няма определение, по което подписващите се под този метод да са единодушно съгласни. Херменевтичният ключ към него е самото му наименование: „неопатристичен синтез“. Своеобразният пък лозунг, свързван с него, гласи: „Обратно към отците!“. (...)

 

 

 

[1] На 15.02.2012 г. Пирейският митр. Серафим от Гръцката църква организира еднодневна конференция на темата „Патристично богословие и постпатристична ерес“ (Πατερική Θεολογία και μεταπατερική αίρεση). На тази конференция друг гръцки йерарх – Навпактският митр. Йеротей (Влахос) – изнесе доклад, който впоследствие беше широко разпространен из гръцките медии. В този доклад той каза: „Така аз вярвам, че термините неопатристика и постпатристика се родиха от този дух. Отначало се появи първият термин – неопатристика – изразявайки идеята, че текстовете на отците не трябва просто да бъдат преповтаряни. Че това, което следва да бъде установявано и предавано към нашата епоха, е техният дух. Което означава, че това, което следва да бъде изследвано, е как отците биха говорили по съвременните въпроси. Независимо от добрата воля на някои [които са предложили този подход], това е крайно опасно, защото като резултат то подкопава цялото патристично богословие… Сетне се появи и терминът постпатристично богословие. „Постпатристично“ богословие означава, че ние не се нуждаем повече от отците, тъй като те са живели в други епохи, разрешавали са други проблеми, изправяли са се пред други онтологични и космологични въпроси, имали са „напълно различно възприятие за света“. Ето защо те не могат да ни помагат в нашето време… Подобни възгледи са като мина, заложена в основите на православното богословие“. Този текст беше публикуван в множество блогове. Ето и един от тях: http://paterikakeimena.blogspot.com/2011/01/blog-post_5419.html (достъп на 23.06.2012 г.). В гръцката блогосфера има един специален блог, който е посветен конкретно на постпатристичното богословие – http://metapaterikiairesi.wordpress.com (достъп на 22.06.2012 г.).

Търси