ПЕПЕЛЯНАТА СРЯДА И ВЕЛИКИЯТ ПОСТ

година 2022 / брой 169, Оливие Клеман

Великият пост – на латински Quadragesima, което означава „четиридесетница“ – започва в Католическата църква на Пепеляна сряда (а в Православната църква – на Сиропустна неделя, когато всички вярващи искат прошка едни от други).

Щом огънят угасне, остава пепелта, символ на смъртта и покаянието. Когато Авраам дръзва да се обърне към Бога, встъпвайки с Него във възвишен „пазарлък“, той смирено напомня, че е само „прах и пепел“ (Бит. 18:27). Когато царят на Ниневия узнава за заплахата на Бога, „облече се във вретище и седна в пепел“ (Иона 3:6); днес, когато свещеникът упоменава пепелта, той казва: „защото пръст си и в пръст ще се върнеш“ (Бит. 3:19). А когато един крал на Франция тръгнал да умира, той се проснал върху кръст от пепел.

За да ни подготви за Пасхата, Великият пост иска да ни научи от какво Христос е възкръснал: от праха и от пепелта. Тези четиридесет дни ни напомнят за времето на изпитанието и на обръщането, за които ни разказва Писанието: странстването на народа в пустинята, когато, освободен от робството в Египет, той броди в скръб, захранван само с манната небесна, това предусещане за Евхаристията; четиридесет дни прекарва Моисей на планината, сред облака, осенен от Славата; четиридесет дни върви Илия към планината Хорив, подкрепяйки силите си всекидневно с печена питка и стомна вода, носени му от Ангела; и най-вече имаме четиридесетте дни, които Иисус прекарва в пустинята, където Той отблъсва изкушенията на магията и властта.

Християнската аскеза – тази „битка, по-тежка, отколкото сраженията между хората“, както казва Рембо – има за цел да надмогне елементите на смъртта, примесени със съществуването ни, за да се надигне в нас силата на Възкресението. Великият пост е времето на аскезата, когато оглашените биват обучавани с оглед на кръщението, което ще им бъде поверено в пасхалната нощ. Аскеза, в която пребивава радостта, защото, както казва византийската литургия, човекът, захранван „с всяко слово, което излиза от Божии уста“, намира чрез поста „храна, подобна на онази, която Адам е имал в Рая“. Път на доверието и смирението, който оголва у нас – под толкова грижи, вълнения, обвинения към другите – основополагащата тревога, преобразявайки я в благодарност към пасхалния Христос, Който непрестанно застава между нищото и нас.

В по-широк смисъл постът е доброволно ограничение на потребностите ни, за да се освободи най-дълбокото ни желание да честваме Бога и да служим на ближния. Постът ограничава и се противопоставя на двете „страсти-майки“ – алчността и горделивостта – които изкривяват действителността в зависимост от нашето его и провокират духовна безчувственост. Всяко същество, всяко нещо, което „не се потребява“, заслужава внимание и почит и ни отвежда към безкрайното.

Ето защо ограничението да не ядем месо, което е препоръчително, а не задължително, ограничава „смъртната връзка“ между човека и света. Владимир Соловьов обобщава смисъла на материалния пост по следния начин: „Не подхранвай чувствеността си […], пречисти и възстанови тялото си, за да се подготвиш за преображението на всемирното тяло“. (...)