ПИСМА НА РАДОСТТА

година 2019 / брой 141, Жан Вание

На 7 май т.г. се спомина Жан Вание (1928–2019) – известен канадски педагог, католически философ и обществен деятел, основател на международните хуманитарни организации „Ковчег” (по името на Ноевия ковчег, 1964) и „Вяра и светлина” (1968), които подпомагат личности с увреждания. Баща му, Жорж Вание, е първият франкофон, назначен за генерал губернатор на Канада (1959–1967 г.). През 1950 г. Жан Вание защитава докторат по философия в Католическия институт в Париж. Създадените от него хуманитарни организации имат интерконфесионален характер и дейността им се осъществява в десетки страни по света. Носител е на наградата „Темпълтън“ (2015 г.). Предлагаме ви някои от последните текстове на Жан Вание, писани под формата на писма до негови последователи, публикувани на личния му сайт https://www.jean-vanier.org.

Октомври 2018 г.

90 години! Господи, колко ми е трудно да го повярвам. Имам такова желание да викам от благодарност! Преди всичко към Бога, който е Източник на моя живот. Аз съм клета рожба на Бога още от първия миг на живота си, неведом и скрит в утробата на майка си. Това бе мигът на изначалната ми невинност преди всичките ми реакции на страх, агресивност и виновност, възникнали, когато тази изначална невинност е била наранена.

Благодаря най-вече на мама и татко. За да избегне помятането и да не ме изгуби, злочестата ми майка е трябвало да лежи на легло цели три месеца в малък парижки хотел, далеч от баща ми, който е работел в Швейцария. Тя много е страдала от тази ужасяваща самота. Най-накрая е дошло раждането, след което и раждането ми за християнския живот чрез кръщението. Да, благодаря на родителите си!

Благодаря също така и на общността на „Ковчег“ в Троли, благодаря на Кристин Макгрийви, която я ръководи. Толкова добре отпразнувахме моите 90 години. Беше тъй красиво и весело, тъй празнично и молитвено. Празникът започна със св. Евхаристия, отслужена от епископ Жерар Докур, стар приятел на „Ковчег“. След месата седнахме, за да изпием по един аперитив заедно с цялата общност, дошла от всички краища на Франция, а някои и от по-далече.

Следобед бе организирано голямо честване, ръководено от Хода Шарки и Хейзъл Брадли, с песни и с участието на мимове, пресъздаващи и важни етапи от моята история.

Фредерик Детуи чудесно имитираше важни моменти в моя живот: постъпването ми във флота, после напускането ми, за да следвам Исус, раждането на малката общност на „Ковчег“. Той пресъздаде и момента, в който решавам да се освободя от вратовръзката си и надявам синята блуза! След което бяха припомнени различните етапи от еволюцията на „Ковчег“: икуменизма, благодарение на Стив и Ан Нюрот, които основаха „Ковчег“ в Торонто, създаването на организацията в Индия заедно с Габриеле Айнсле, откриването на междурелигиозния диалог.

Малко по малко всички ние осъзнахме онова, което ни беше казал един кардинал в Рим: „Вие в „Ковчег“ извършихте коперниканска революция! Досега само се говореше, че трябва да сторим добро на бедните, а вие в „Ковчег“ показахте, че бедните са тези, които всъщност ни правят добро!“. Може би днес бих добавил, че не само личностите в неравностойно положение, но и онези, които са били унизени и отблъснати, ни правят добро, ако влезем във връзка с тях.

„Ковчег“ израсна заедно с прекрасната общност на „Вяра и светлина“, която продължава да се развива в света. „Вяра и светлина“ възникна след едно поклонение в Лурд през 1971 г., благодарение на Мари-Елен Матийо, която откликна на тревожния призив на родителите на Лоик Профи. Пожелали да отидат на поклонение, те не били приети в хотелите на Лурд заради Лоик и брат му Тадей – и двамата с увреждания. Заедно с Марин-Елен решихме да сторим нещо. Така се роди идеята за поклонничество за личностите с увреждания, за техните роднини и приятели.

Причината за експанзията на общностите в „Ковчег“ и „Вяра и светлина“ се съдържа във вика на толкова личности с увреждания по цял свят. Този вик е всъщност един зов: „Обичаш ли ме?“. Това е вик за истинска и смирена среща с множество унизени и уязвими личности, които се усещат самотни и изоставени, вик, продължаващ да отеква в нашия свят.

Целта на нашите общности е да изтъкат наново единството на света, където всяка личност да може да намери истинското си място – най-слабите, както и най-силните – и да няма вече деления и разделения.

Така ще се роди едно ново и възродено човечество, водено от надеждата, че стените, страховете и горделивостта ще паднат, за да отстъпят място на песнопението на любовта и всемирното братство.