ПОЧТЕНАТА ИКОНОМИКА. ЗАЩО ИКОНОМИКАТА СЕ НУЖДАЕ ОТ МОРАЛ

година 2018 / брой 134, Ханс Кюнг

Социална пазарна икономика?

В модерната икономика няма чудеса, а само строга „икономическа рационалност”. Но то се случва, и то още след Втората световна война, едно световно признато икономическо „чудо”, което наистина не противоречи на икономическата рационалност, но в известен смисъл я надхвърля. Разбира се, имам предвид – с оглед на превърнатата в прах и пепел Германия – пословичното „германско икономическо чудо”, което обединява икономическата ефективност и социалната ангажираност.

Нито социалистически, нито капиталистически

Германското икономическо чудо по изумителен начин не е социалистически ориентирано, както тогава например във всички страни наоколо – Австрия, Англия, Франция и Италия – редица големи предприятия са били „одържавени”, а десетилетия по-късно частично отново приватизирани. Но то не е и просто капиталистически ориентирано, колкото и „капиталът” (веднага след паричната реформа от 1948 г. са дадени само по 40 марки на всеки германец, а на фирмите допълнителна първоначална помощ при ликвидност на германската марка) да е играл немалка роля. От самото начало той е по-скоро социално ангажиран, при това не по сантиментални причини, както може би е допуснал Милтън Фридман. По-скоро по причини, произтичащи от един изцяло рационално организиран икономически „ред” (ordo), който без какъвто и да е морализъм е включен в основополагащите етични ценности, норми и цели.

Социалният либерализъм – Лудвиг Ерхард

„Първа концепция за финансова и икономическа политика в следвоенния период” – така се нарича завършеният през март 1944 г. меморандум за прехода на германската промишленост от военни към мирни цели. Не мога да забравя историята на този меморандум, която ми разказваше не веднъж моят уважаван колега и съсед от Тюбинген, професор по политически науки, Теодор Ешенбург: как в края на войната в Берлин един тогава все още слаб 47-годишен политикономист, който постоянно, дори и в трамвая, носил със себе си дебелата си чанта, в която бил този меморандум, го помолил от съображения за сигурност да я скрие в своя кабинет.[1]

Онзи политикономист бил не някой друг, а Лудвиг Ерхард (1897–1977). Тежко ранен през Първата световна война, през 20-те години във Франкфурт той защитава докторска дисертация за „Същността и съдържанието на стойностната единица” при Франц Опенхаймер, авторитетен еврейски социолог, икономист и привърженик на „третия път” между капитализма и социализма. Като икономист, през 1931–32 г. Ерхард смело и открито критикува остро както дефлационната политика на канцлера на Германия Хайнрих Брюнинг, така и „Основи на германската икономическа политика” на банкера на Хитлер Хялмар Шахт. От самото начало той не одобрява режима на Хитлер и отказва да влезе в партията му. Затова след войната по поръчение на западните окупационни сили той успява да подготви провеждането на паричната реформа и въпреки всички съпротиви сред икономистите и публичното пространство да наложи една свободна икономическа политика. Решаващо значение има приетият на 17 и 18 юни 1948 г. закон за реформи в икономиката, с който се отменят повечето стопански мерки и установените цени и така се стига до паричната реформа от 20 юни 1948 г.[2]

В етически мотивирания меморандум на Лудвиг Ерхард от 1944 г. вече се предлага консолидация на дълга чрез „справедливо разпределение на тежестта” от последиците от войната под досега непознатата форма на „компенсация на вредите от войната” с оглед на принципите на социалната справедливост и в съответствие с икономическите възможности. Преди всичко обаче Ерхард и никой друг има историческата заслуга за това да обвърже паричната реформа (подготвена от американските експерти и проведена от съюзниците) с икономическа реформа, която по решителен и успешен начин оформя икономически Федерална република Германия.[3] Не паричната реформа, а освобождаването на ценообразуването е личното решение на Ерхард (американският генерал Луциус Клей накрая приема неподчинението на Ерхард по повод на паричната реформа), което представлява „този „освободителен удар”, който поставя всъщност началото на пазарното икономическо устройство в западногерманската окупационна зона… Както паричната, така и икономическата реформа са двете неща, които със своите организационни и политически базисни решения формират представата на германците за пазарно икономическо устройство” (Н. Клотен[4]).

Успехът на социално ангажираната пазарна икономика

Струва ми се, че след обединението на Германия през 1989–90 г. постиженията на Ерхард могат да бъдат по-добре оценени. С „научно обоснована смелост” (Ешенбург) през 1948–49 г. представя един конкретен план с няколко малки ясни цели, разполагайки с едва първоначално скицирана с най-общи щрихи обща концепция, различна както от социалистическата планова икономика, така и от необуздания капитализъм, и отнасяща се до исторически безпрецедентната ситуация в разрушената от войната и гладуваща Германия. Въз основа на тази обща концепция той развива конкретна програма, която включва няколко малки, елементарни, но кохерентни и в крайна сметка успешни мерки.

Всичко това по непростим начин пропусна да направи при обединението на Германия през 1989–90 г. политически правилната, но икономически илюзорна поли тика на федералния канцлер Хелмут Кол („процъфтяващи райони”) – тя не изискваше никакви жертви на солидарността („никакво повишаване на данъците”) и на Изток бе усетена като ултралиберална („свободна игра на силите”). Тя не бе научно подготвена няколко години предварително от далновиден политикономист (или политик), какъвто бе Ерхарт, нито пък политикономист с формат на държавник бе привлечен от федералния канцлер Кол (спомням си за един разговор по този повод с бившия министър на икономиката и финансите проф. Карл Шилер). Ако Ерхард проведе своята реформа с помощта на скромни суми „отдолу”, то Кол нахлузи своята обединена икономика „отгоре”, в крайна сметка обаче с милиардите на специален данък (вноска за солидарност), който, за съжаление, трябва да се изплаща от гражданите дълго време.

Пълните витрини в деня след паричната реформа през 1948 г. са наречени „основно преживяване на пазарната икономика”. Напълно убеден в правилността на своята политика, въпреки крайно сериозните трудности и 24-часовата обща стачка на профсъюзите през ноември 1949 г., Ерхард не се отказва от освобождаването на потребителските цени. Срещу „призрака на социализма” в британското лейбъристко правителство и другите европейски страни, в Социалдемократическата партия и в лявото крило на Християндемократическия съюз, малко след обявяването на обединението на трите окупационни зони (май 1949) на конгрес на християндемократите през юли 1949 г. в британската окупационна зона Ерхард произнася страстна реч и със своите „Дюселдорфски тези” насочва християндемократите по пътя на пазарната икономика. Тогава той използва за първи път понятието „социално ангажирана пазарна икономика” и с тази програма допринася за голямата победа на Християндемократическия съюз на изборите през август 1949 г. (…)

[1] T. Eschenburg, „Aus persönlichem Erleben: Zur Kurzfassung der Denkschrift 1943/44”, in: L. Erhard, Kriegsfinanzierung und Schuldenkonsolidierung, Frankfurt 1977, S. XV-XXI.

[2] K. Hildebrand, „Art. Erhard”, in: Staatslexikon, Bd. II, Freiburg 1886, S. 354-357. N. Pieper, „Was würde Erhard heute tun”, in: Die Zeit (24 май 1996).

[3] Разбира се, особено дразнещи са опитите на съпартийците на Ерхард да търсят собствена идентичност и да се дистанцират от мита Ерхард, появил се още приживе, но разпространил се особено покрай честването на 100 г. от раждането му. Обаче пропагандираната като „раздяла с мита Ерхард” биография на В. Хентшел, историк на икономиката от Майнц (V. Hentschel, Ludwig Erhard. Ein Politikerleben, München 1996), не постигна много срещу одобрението и уважението, което изпитват към Ерхард толкова много политици, предприемачи и икономисти, и срещу твърдението на неолиберала Хайек, който досега никога не е симпатизирал на социалната пазарна икономика, че той е срещал по-умни икономисти от Ерхард, но много рядко някой, който да притежава подобен „инстинкт за икономически правилното”. Цитирано в рецензия – N. Pieper, in: Die Zeit (8 ноември 1996).

[4] N. Kloten, „Was zu bedenken ist” – Бележки към реферата на Райнер Клумп „Пътищата към социална пазарна икономика – развитие на организационно-философските концепции в Германия преди паричната реформа”, в: W. Streissler (съст.), Studien zur Entwicklung der ökonomischen Theorie XVI. Die Umsetzung wirtschaftspolitischer Grundkonzeptionen in die kontinentaleuropäische Praxis des 19. und 20. Jahrhunderts, Schriften des Vereins für Socialpolitik, Bd. 115/XVI, Berlin 1997, S. 163.