BG | RU

ПОЧТИ ПОЛИТИЧЕСКИ ТРИПТИХ. ПАРВЕНЮТО. НИЕ И ТЕ. ПРЕОБРАЖЕНИЕТО

година 2022 / брой 169, Калин Михайлов

  

Защо „почти“ политически триптих? Защото цикълът, който предлагам на вниманието на читателите на Християнство и култура, не претендира за пълен политически „разрез“ на случващото се по света и у нас. Той предлага само три приближавания, разположени в рамките на последните пет години, до съществени измерения от социокултурната ни и политическа действителност. Пресъздава три докосвания до тях – в перспективата на близкото минало, на настоящето и на близкото бъдеще. Отразява три съприкосновения, въздействали по различен начин върху политическите ми и граждански сетива на човек, озовал се в самия край на Прехода, заедно със сънародниците си, в опасна близост до място, твърде различно от мечтаното преди тридесетина години от нашето поколение.


 


1. Парвенюто


(есе за есеистиката на Георги Марков)


Есето е капризен жанр. Понякога не се е удавал на самия Монтен, повярвайте ми. Но той е опитвал – отново и отново, щрих по щрих, страница след страница. Извайвал е със слово образа на действителността и най-вече – своя образ в нея. След това се е отдалечавал и е оглеждал сътвореното – (само)критично. Намирал го е крехко и застрашено като самата действителност. Непостижимо в един живот, но като че ли заслужаващо си усилието, подхващания отново и отново опит...


В свят, разколебан от войни, междуособици и епидемии, свят на базисна несигурност, уловимото за него, Монтен, е оставал самият той, в цялото си съвсем конкретно човешко многообразие и в криволичещото си мисловно развитие през годините. За човека, изкарал пряко сили почти два мандата на горещото кметско кресло в Бордо през осемдесетте години на размирния XVI век, е било нужно да излиза от света, за да влиза в себе си, да напипва всеки път собствените си, макар и подвижни контури и да се превърне в смисъл на колосалното си творение Опити, в гарант за неговата цялостност.


Човекът от Лондон избира подход, различен от Монтеновия – не толкова защото епохата, в която живее, е друга и не защото ренесансовите стремления са му чужди. Той е поставен в положение, при което трябва всеки път „да излиза от себе си“, за да успее да достигне един далечен обект, от който го делят граници и забрани, присъди и преживявания. Човекът от Лондон трябва да изостри до краен предел своя поглед не само за да проникне взорът му през честата лондонска мъгла и да се придвижи към своя обект, но да преодолее някак и българската мъгла – постоянна, гъста, ниско стелеща се над земята и непозволяваща никаква видимост.


Човекът от Лондон вече е бил под булото на тази мъгла и познава свойствата ѝ, затова иска да ги опише и представи като част от картината, която се опитва да нарисува с думите на своите есета. Интересува го не по-малко онова, което е под мъглата, онези, които са отдолу. Имат ли те все още човешки лица, или са се слели в неразличима маса? Култът към личността – уж развенчан, а все така жив – обезличил ли ги е напълно, уравниловката уравнила ли е всички недостойнства? Мъждукат ли още някъде светлинки, има ли тук или там знаци на разведряване, забелязва ли се – въпреки всичко – някое лице, което прилича на лик – индивидуален, неповторим, невпигмейчен? Или мъглата ще се стеле вечно, непобедимо, равнодушно, както изглежда?


И понеже човекът от Лондон е българин, който обича България и „чудния български език“, той се пита тревожно защо и как се е стигнало до тази картина на действителността, която се разгръща пред него. Какъв е нейният генезис и кои са тъмните й герои, има ли някакъв повтарящ се типаж, чрез който тя би могла да бъде пресъздадена обобщено?


Мисля, че есеистът Георги Марков намира този типаж във фигурата на кариериста, на парвенюто. Парвенюто в есетата на Марков е достоен наследник на своя предтеча – Алековия Бай Ганьо. И като всеки достоен продължител на едно дело е готов да стигне по-далеч от предшественика си. Кое му дава увереност и дръзновение, че може да го направи? Марков посочва няколко решаващи фактора:


1) Партийната книжка като задължително предусловие за успяване.


2) Благонадеждното минало, истинско или фалшифицирано („тежко на онзи, който няма в биографията си, че е изял някой и друг шамар някога, в полицията“ се заявява иронично в едно от есетата му).


3) Покровителството на някое партийно величие.


4) Опирането на челния съветски опит, който е показал, че и най-големите престъпления на управляващите „другари“ обикновено остават ненаказани.


5) И най-важното – пълната и безогледна морална безскрупулност.


В последното социалистическият парвеню определено надминава своя „праотец“ Бай Ганьо, у когото – макар трудно и рядко – може да бъде доловено някое угризенийце или поне замаскирано съжаление, например в прословутата фраза на Алековия герой след многократното преправяне на поздравителната телеграма до победилата на изборите партия: „На маймуни ни обърнахте, да ви вземе дяволът с маскари...“.


Обхватът на действие на социалистическия парвеню в есетата на Георги Марков и в действителността, която те пресъздават, е изключително широк: от „Първия“ в партията и държавата и неговото обкръжение до „последния“ и страшен в анонимното си всесилие чиновник (имам предвид онзи в отдела, издаващ паспорти за чужбина). В тъжната задочна картина, нарисувана от Марков, практически никой – с малки изключения, потвърждаващи правилото, – не е имунизиран срещу бацила на парвенющината. Той успява да зарази навремени дори големи и по-независими духове като Радичков, да обезкръви част от героите му. (Такъв обезкръвен персонаж е комунистът Иван Мравов от романа Всички и никой.) Директори на заводи и председатели на творчески съюзи еднакво страдат от болестната жажда да се докопат до апетитен пост. Онези, чиито лакти не са достатъчно яки и чиито съвести не са напълно закърнели, бързо отпадат от състезанието. На върха се закрепват безпринципните и хитреците, заобиколени от ловко маневриращи ласкатели, а всички целокупно и отлично са усвоили единствения непреходен партиен императив: прикривай и най-долните в нравствено отношение деяния с празни идеологически заклинания за беззаветна служба на Партията и народа.


Струва ми се, надеждата в есетата на Марков е, че мъглата няма как да бъде вечна; че тя е временно явление – в природата и в живота. Онова, което придава цялостност на неговата есеистика, за разлика от Монтеновата, не е образът на самия й автор, многостранен и противоречив, а е картината на търпеливо „възстановяваната“ парче по парче българска действителност и образът на българина в тази картина. Тя се сътворява едновременно отдалеч, от Лондон, но и отблизо – през призмата на лично преживяното и изстраданото, на видяното, чутото и прочетеното. Плод е на погледа, който прониква отвъд парадната, помпозна фасада на привидностите, за да извади наяве потуленото и премълчаното. (...)


Не зная дали в онзи септемврийски ден на 1978 г. в Лондон е имало и мъгла освен дъжд. Това всъщност е без значение, защото е ясно, че отровната сачма, забила се в крака на писателя Георги Марков, е изстреляна от мъглата и в името на мъглата, в която потъва и „неизвестният“ извършител на престъплението. Мъгла продължава да се стеле и до днес върху смъртта на писателя, макар и не така непрогледна като някогашната. Нашата утеха е, че победите на мъглата са винаги привидни, слънцето неизбежно изгрява в един момент и я разпръсва.


17.10.2017 г. (...)


 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org