ПРИЗНАЦИ НА НАЦИОНАЛСОЦИАЛИЗЪМ В ЕЛАДСКАТА ЦЪРКВА

година 2017 / брой 122, Атанасиос Папатанасиу

Гръцкото общество се изправи пред специфична ситуация от момента, когато бе приет първият меморандум между правителството на страната, Европейската централна банка, Европейския съюз и Международния валутен фонд през пролетта на 2010 г. Тази обстановка придобива свои характеристики, които се оформят с шокиращо бърза скорост. Това е така особено от началото на 2011 г., когато станаха по-забележими последиците от икономическата криза. Паралелно започнаха да се разкриват измеренията на политическото разложение и се появиха групировки като например „Аганактисмени“ (гр. „възмутени“ – бел. прев). По същото време се засилиха и опитите за църковна намеса в политиката, носещи парадоксални комбинации. Определени хора, свързани с йерархията, се впуснаха в остра критика против политическата система, комбинирана с прояви на непоносимост към различния. Започнаха например оплаквания за упадъка на демокрацията, а в същото време се появиха като отникъде възхвали за „героите“ от бившата гръцка военна хунта. Наблюдението на такива неща създаде чувството, че дълговременната религиозна склонност към авторитаризъм и тоталитаризъм започна да придобива черти, които се доближават до идеологията на националсоциализма.

От лятото на 2012 г. нещата започнаха да загрубяват. Влизането на партията „Златна зора“, организация с неонацистко минало, в парламента след общите избори от 6 май и 17 юни 2012 г. отвори бързо нова глава. Наистина ли беше изненадващо, че някои църковни представители изразиха своето задоволство от присъствието на тази партия и нейните действия? Или просто някои църковни кръгове са имали латентна склонност към националсоциализма, която започна да излиза на повърхността през 2011 г.? Лично аз мисля, че става дума за второто.

От богословска гледна точка целият въпрос има огромно духовно значение. Това не е един партизански или тесен политически спор. Това се отнася по-скоро до дилемата между вярността към Христовото евангелие и вероотстъпничеството. В този контекст има два критични въпроса (които могат да се разглеждат като два аспекта на един и същ въпрос): на първо място, какво е това, което позволява на религиозни кръгове да толерират и дори да приемат нацистки или неонацистки идеи, и второто – какво е това, което прави някои християни да приемат предимно националсоциалистически възгледи, докато трескаво отхвърлят нацисткия паганизъм? Трябва да изследваме религиозната област, за да открием това, което сега води до мерзост и запустение на светото място.

Нормално на разумен човек са му нужни не повече от две минути, за да разбере, че християнство и националсоциализъм са напълно несъвместими. Крайъгълните камъни на Църквата – като например Новата Христова заповед на любовта и признаването на всички хора за братя и сестри – показват, че комбинация между християнство и националсоциализъм е очевидно невъзможна. И тук се крие проблемът: размиването в реториката на църковни представители, които флиртуват с националсоциализма. Те говорят за заповедите на Евангелието, от една страна (тъй като никой от тях не може открито да проповядва срещу любовта или да заличи притчата за добрия самарянин), а в същото време поддържат и възгледи, стоящи в рамките на националсоциализма. Наред с това, съществува и омраза към неправославните и желанието Бог да ги накаже (те сигурно не помнят случая, при който учениците помолиха Христос да порази самаряните и той ги смъмри). Всеки от нас често става свидетел на такова поведение от страна на немалко свещеници, които в същото време организират кухни, за да раздават храна на всички, включително и на чужденци! Така е, когато нещата се смесват и размиват. Интелигентният вярващ трябва да успее да разграничи централното в такова поведение от онова, което е периферно – същественото от фасадата. Конкретно в тази объркана смес евангелските заповеди все още се изговарят, но на практика те са анулирани, тъй като не са приоритет в проповедта. Отдава се приоритет на антихристиянските елементи, очертани като „истинското“ войнстващо християнство.

Като се има предвид какво се очаква от един свещеник, този свещеник, който флиртува с нацизма и национализма, трябва да бъде освободен от „тежестта“ на Евангелието. Или самият той трябва да се оттегли от Църквата, или Църквата трябва да признае, че той вече не е един от нейните членове. Но какво става с хора, които гласуват за нацистката партия? Истината е, че голямата част от тях не са нацисти, а са по-скоро отвратени от провала на политическата система. Но каквито и да са мотивите, фактът, че демоничното е успяло да проникне в християнското съзнание, е много сериозен проблем (това е явно дори от коментари, които на пръв поглед изглеждат невинни, като например: „Не съм гласувал за тях, но по-добре да го бях направил“). Трябва да прогледнем колко дълбоко са се разградили църковните критерии.

Съществуването както на ясно изразени, така и на латентни елементи на националсоциализъм в Църквата, не е нещо, което се случва единствено в Гърция. На европейско равнище националсоциализмът се проповядва вече открито от различни групировки. Въпросът обаче е до каква степен идеи с националистически произход са пуснали корени в други политически групи, които, за да влязат в парламента, са се обявили за демократи и само бегло обсъждат подобни проблеми. Тези групи принадлежат към крайнодясната идентичност, която е била обект на безбройни академични изследвания. По-подходящо определение на тази крайна десница вероятно е „популистка радикална десница“. Популистката радикална десница не е идентична с националсоциализма; в действителност някои части от нея дори се различават значително от националсоциализма. Има обаче голямо припокриване и елементи и идеи между тях, които не трябват да бъдат пренебрегвани. В едно много добро скорошно изследване политолози откриха, че популистката радикална десница има особен успех в страните, които официално са сътрудничили с нацистка Германия по време на Втората световна война (което обаче не важи за Гърция). Въпреки че тези популистки движения не се определят като потомци на историческите нацистки партии, има все пак известно нацистко влияние, което често създава объркване и съмнение относно техните идентичности. (…)