BG | RU

ТРАГЕДИЯТА НА ЧОВЕШКИТЕ ПРАВА: ЛИБЕРАЛИЗМЪТ И ЗАГУБАТА НА ПРИНАДЛЕЖНОСТТА

година 2021 / брой 167, Адам Б. Селигман и Дейвид У. Монгомъри

  

Колкото и контраинтуитивно да изглежда, човешките права са едновременно решение и проблем за това съвременно предизвикателство, което представлява изграждането на гражданското общество. И макар подобен аргумент несъмнено да би намерил привърженици сред крайнодесните групи и политикани в Европа и САЩ, тук той бива предложен за сериозно, разумно и безпристрастно разглеждане. Предлагаме един аргумент, основаващ се на привидно неизбежни дългосрочни социални и политически последствия от близо половин век защита на човешките права за сметка на изключването на други компоненти на човешкото благо и усъвършенстване. Идеята за човешките права като първостепенно средство за артикулиране на споделената ни морална визия – пренебрегвайки такива наглед сродни идеи като конституционните права или естествените права – е постигнала (вероятно) необратими, макар и сериозни и вредни резултати из целия свят и както ние твърдим, е изиграла една недооценена роля за днешното издигане на авторитарни, ксенофобски, често расистки и определено антилиберални лидери и политически партии в Европа, САЩ, Близкия изток, Русия и на други места.


Ние не твърдим, че човешките права са „лоша“ идея или че не бива да се промотират от безбройните международни организации, институции и форуми, където те господстват. Не подлагаме на съмнение легитимността на идеята за човешките права в един философски, политически или богословски смисъл. Нито настояваме, както правят това други, за огромната пропаст между реториката за човешките права и действителното им практикуване по света; човек трябва само да погледне случая с мигрантите и ще се увери в това. И докато можем емпирично да сочим напредъка, свързан с човешките права, най-често това ни обвързва също така и с някои от техните не тъй благотворни неволни последствия, които могат да бъдат разрушителни за общностите, които претендират, че бранят.


Политиките на правата и нуждата от принадлежност


През изминалите петдесет години реториката за човешките права стана все по-преобладаваща в политическия дискурс, във визиите за международното сътрудничество и легитимацията на либералния международен ред. Тя също така предефинира реториката и мисълта на „лявото“ в развитите капиталистически страни. Позициите в подкрепа на солидарността на работническата класа все повече отстъпват пред разгорещената защита на индивидуалните права и „политиките на идентичност“, обусловени от мултикултурализма и нуждата от „признаване“. В Европейския съюз например ЛГБТИ правата са част от условията за кандидатстване в ЕС и твърде често разпределянето на американските хуманитарни помощи и тези за подкрепа на развитието е обвързано с приемането на „международните стандарти“ за човешките права от страна на държавата бенефициент. Подразбира се, че ако режимът на човешките права бъде въведен, ще възникнат общества по европейски модел – такива, които са възприели стандарта на цивилизованост и морално върховенство.


„Политиките на правата“, които за първи път бяха предложени като алтернатива на онова, което мнозина през 60-те виждаха като заплаха от глобалния комунизъм – особено от гледна точка на антиколониалните борби на тази епоха в Африка и на други места – надминаха най-смелите мечти на своите застъпници. Индивидът постигна триумф. По-късно, на фона на падането на Съветския съюз и неговите сателити и възхода на антидемократичните политики в много новоосвободени африкански държави, риториката (и конкретната политика) на правата предефинира онова, което мнозина мислеха като „либералното ляво“ в десетилетията от 1989 г. насам.


Либерализмът постигна триумф като философски проект и политическа адженда. Същевременно обаче неволните последствия от този триумф не бяха дори бегло уловени от своите поддръжници и продължават да бъдат игнорирани от преобладаващото мнозинство, което безвъпросно приема индивидуалните човешки права като самоочевидна добродетел.


Превръщайки правата в най-висши и най-благородни социални и политически добродетели, либерализмът твърде често отрича, омаловажава или просто отказва да види другите, също така значими човешки потребности и визии за благото. Ето например, вече седемдесет години минаха, откакто Симон Вейл писа за нуждата от човешката принадлежност. По нейните думи: „Да бъдеш вкоренен е може би най-важната и най-малко отчитаната потребност на човешката душа. И една от най-трудните за определяне. Човешкото същество има корените си посредством своето реално, активно и естествено участие в живота на една общност, която запазва жизнени някои специфични ценности на миналото и някои специфични очаквания за бъдещето“. По наши наблюдения това се оказва неизбежна истина.


Да бъдеш вкоренен означава да принадлежиш, а да принадлежиш означава да си член на общност – общност, която има свое минало, свои традиции, истории, аромати, вкусове, шеги, задължения, рецепти, празници, морални съждения, граници на това, което е допустимо и забранено, основни рамки на мислене, страхове и желания. Сиреч това означава – и става все по-важно да го кажем с увереност – да бъдеш член на определена специфична общност, със специфично минало, специфични истории, аромати, вкусове и т.н. Индивидът не може просто да вземе и да си избере принадлежност. Принаделжността изисква други, а общностите не са лесно заменими. Историята на Разпятието и тази на Изхода от Египет или на посичането на имама Хюсеин в Кербала не са взаимозаменими. Отношенията между менонитите не са същите като онези между (или между тях и) англиканите в Америка. Отношенията на иудаистите спрямо католиците не са сравними с онези между англиканите или евангелистите. Афроамериканският хумор е различен от шотландския хумор, а тези двата на свой ред се различават от китайските шеги. Още повече че – и това е критично – тези общности имат своите граници. Тези наши общности на принадлежност не са универсални, а отграничени, също както семействата са отграничени; те имат своите истории и собствени траектории, своите собствени езици и шеги, своите собствени задължения и саморазбиращи се светове, своите собствени аромати – своето собствено разбиране за дома. Те могат да бъдат повече или по-малко отворени; техните граници може да са повече или по-малко пропускливи, но те имат граници, които винаги определят някакво „ние“ срещу някакво „тях“. И както „ние“, така и „тях“ са групови, а не индивидуални категории; по същия начин стоят нещата и с принадлежността по отношение на правата. (...)




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org