BG | RU

ЩЕ ПРЕЖИВЕЕ ЛИ УКРАИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА СВОЕТО БОГОЯВЛЕНИЕ?

година 2022 / брой 172, Златина Иванова

  

На 27 май в женския манастир „Св. Пантелеймон” в Киев се проведе Поместен събор на Украинската православна църква под председателството на Киев­ския митр. Онуфрий, на който участниците обявиха пълна независимост от Руската православна църква. Манастирът е разположен в киевския парк „Тео­фания”, поради което и Съборът получи наименованието Съборът в Теофания.


Вече седмици след неговия край продължават дискусиите за случилото се там, а въпросът обяви ли УПЦ независимост от Московската патриаршия, получава различни отговори. Според едните Съборът е исторически и отва­ря нова страница в живота на Украинската православна църква. Той е завър­шек на един закономерен процес, започнал преди 30 години и сега форсиран от руската агресия срещу Украйна. Според други той е политическо мероприя­тие, което не е променило нищо в статуса на тази църква. Единствената цел е да се отговори на обвиненията, че УПЦ е проводник на интересите на страната агресор, и така да се спре преминаването на енориите на УПЦ към автокефалната Православна църква на Украйна.


Безспорен факт е, че ако не беше руското военно нахлуване в Украйна, този събор нямаше да се проведе. Всички опити през последните тридесет годи­ни, когато Украйна стана независима държава, да се реши църковният въп­рос в страната се сблъскваха с твърдата съпротива на Москва и пораждаха единствено разколи и разделения в украинското общество.


В този смисъл решимостта на Киевския митр. Онуфрий, известен като кон­серватор, комуто не са присъщи резки движения, наистина предизвика изнена­да. Процесите обаче, водещи до този събор, бяха обективни и непреодолими – за трите месеца от войната близо половината епархии на УПЦ престанаха да споменават Московския патриарх Кирил на богослужение. Дори митр. Онуф­рий престана да нарича при богослужение патр. Кирил „наш великий господин и отец”, а само „великий господин”. Общественият авторитет на УПЦ като „руска църква”, чийто политически център е в Москва, силно спадна. Акти­визира се натискът по места от страна на местните власти да се ограничи дейността на „московските свещеници” като колаборационисти.


Тези процеси показаха на всички, че събор на УПЦ е неизбежен. И въпреки опи­тите той да бъде осуетен и отложен за неопределено бъдеще, „когато вой­ната спре”, Киевският митр. Онуфрий прояви твърдост. Поради екстремни­те обстоятелства процедурата по неговото свикване не беше стандартна – Съборът в рамките на един ден еволюира от „събрание на архиереи, кли­рици и миряни” в Поместен събор на УПЦ. Промяната беше легитимирана с решение на проведен в същия ден Архиерейски събор на УПЦ. Това осигури за­конност на решенията на участниците.


В резултат беше публикувано „Постановление на Събора”, което се състои от десет параграфа, основният от които – четвъртият – гласи: „Съборът прие съответните допълнения и изменения в Устава за управлението на Ук­раинската православна църква, свидетелстващи за пълната самостоятел­ност и независимост на Украинската православна църква”. Освен това в тази резолюция УПЦ осъжда войната като нарушение на заповедта „Не убивай”, а в отделен параграф изразява и несъгласието си с позицията на патриарх Ки­рил.


Неудобната автокефалия


Първото, което прави впечатление в „Постановлението”, е отсъствието в решенията на думата „автокефалия”. Вместо нея се използват „пълна са­мостоятелност” и „независимост”, като се подчертава, че те са предоста­вени още през 1990 г. от Руския патриарх Алексий II.


Тази неопределеност дава основание на скептиците да настояват, че Киев­ският събор само „хвърля прах” в очите на обществото, без на практика да предприема промяна.


Сред умерените скептици за резултатите от Киевския събор е архим. Ки­рил Говорун, бивш председател на Отдела за външноцърковни отношения на УПЦ, който твърди: „УПЦ не е обявила автокефалия, нито някаква друга промяна в статуса си. Тя представи нещата така, сякаш само потвърждава това, което вече е имала. Това обаче е пресилено. Става дума за реална промя­на на статуса: от един неопределен към друг неопределен”.


Израз на оптимистичното очакване, че УПЦ тръгва по нов път, но плавно и без сътресенията на разкола, дава Лвовският митр. Филарет (Кучеров). Спо­ред него: „Всъщност УПЦ обяви автокефалия, но не използва тази дума. Даже някои автокефални църкви нямат толкова широки права. Автокефалията е процес. Процесът на признаване на една поместна църква или независима църква. Историческият опит на Църквата показва, че е имало прецеденти, когато дадена църква е нямала автокефалия, но нейната независимост е призната от другите църкви без никаква субординация. С промените, които приехме, патриарх Кирил вече не е предстоятел на нашата Църква под как­вато и да е форма. От сега нататък Съборът на епископите на УПЦ работи изключително въз основа на църковните канони и решенията на съборите на нашата църква. Решенията на поместните и архиерейските събори на РПЦ вече нямат значение за нас. … Премахната е и точката, че предстоятелят на УПЦ е постоянен член на Синода на РПЦ – Негово Блаженство напуска ръко­водния орган на РПЦ, както и всички наши епископи”.


Близо десет дни реформираният Устав на УПЦ не беше публикуван и това за­трудняваше обективната оценка на решенията. За промените се съдеше от интервюта на участници, подобно на това на Лвовския митрополит. Нови­ят устав стана публично достояние едва на 5 юни.


Три са нещата, които правят впечатление и които ще имат определяща роля за бъдещето на УПЦ.


Първо, в първия член на текста е добавена основната теза на Киевския съ­бор: решенията на събора и промените в устава черпят легитимност от Патриаршеската грамота, издадена на 27 октомври 1990 г. от Руския пат­риарх Алексий II, с която се дава независимост на УПЦ. С нея се постановява „от сега нататък Православната украинска църква да бъде независима и са­мостоятелна в своето управление”. Според общата рецепция на тази грамо­та „УПЦ получи правото самостоятелно да решава всички съществуващи въпроси на своя вътрешен живот и по своя статус се приближи до автоном­ните църкви” (Киевски митр. Владимир в доклад от 2010 г. по повод годишни­ната на решението). Тоест до Събора от 27 май в Теофания УПЦ счита своя независим статус за „близък до този на автономните църкви” – но не авто­номен, а още по-малко автокефален.


Именно позоваването на патриаршеската грамота от 1990 в. в новия устав получава диаметрално противоположни оценки – то се изтъква като дока­зателство, че УПЦ не е променила нищо в своя статус, а само е потвърдила стария си: на практика няма автокефалия. Или пък се тълкува като изпълне­ние на един каноничен акт, към чието осъществяване в пълнота украински­ят епископат пристъпва едва сега: на практика УПЦ завършва процеса, за­почнат в 1990 г., тъй като вече е узряла за самостоятелен църковен живот. (...)


И защо все пак не се споменава думата „автокефалия”? (...)




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org