СВЕТА ГОРА КРАТЪК ОЧЕРК С ЛИЧНИ БЕЛЕЖКИ И ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ ПОСЕЩЕНИЕТО ПРЕЗ 1938 Г.

година 2020 / брой 148, Марко Иванов

На 17 април 1938 г. в 8 ½ часа сутринта групата поклонници, в екстазно настроение потегли от София с влака през Югославия. Така събраната дружинка се състоеше от 16 души, а именно:

Водач поклонник Христофор Маринов, от гр. Габрово.

поклонник х. Димитър Стоянов Куламов, от гр. Бургас.

поклонник х. Йордан П. Константинов, от с. Павел, Свищовско.

поклонник х. Тошо Ганев, от гара Мездра.

... х. Петър М. Минчев, от гр. Русе

... х. Недю Колев Енчев, от с. Босилковци, Свищовско.

поклонник Димитър Данчев Николов, от с. Босилковци, Свищовско

поклонник Михаил Петров Донев, от с. Босилковци, Свищовско

поклонник Димитър Русанов Ачев, от с. Босилковци, Свищовско

поклонник Велико Драгнев, от гр. Русе

... Йор. Шишков от гара Бойчиновци

... Асен Ст. Панчев, гара Бойчиновци

... Цвятко Таков, от гр. Перник

... х. Доню Михаилов, гр. Русе

... х. Йордан Първанов, гр. Лом

... Марко Иванов Илиев, с. Долна Мелна, Трънско.

Минахме границата ни с Югославия, където се направиха установените гранични проверки и навлязохме в югославска територия. В гр. Ниш след 4-часов престой взехме влака по р. Българска Морава (сега прекръстена „Южна Морава“) и на мръкване бяхме в гр. Враня, а в Скопие ‒ през нощта, и макар че влакът там стоя няколко часа, обаче поради нощното време, малко можахме да видим града. Сутринта на 18 април бяхме в гр. Гевгели ‒ границата между Югославия и Гърция.

През югославска територия минахме доста бодри и весели. Сърбите бяха много внимателни към нас, питаха, разправяха и сякаш се стараеха да ни създават весело настроение. Разговорите ни бяха особено приятелски, нещо повече ‒ задушевно братски и явно личеше доброто ни съседство с тях.

В 11 часа преди обяд същия ден потеглихме с гръцкия влак от Гевгели за Солун и в тоя последния град пристигнахме в 3 часа след пладне. Там нощувахме и на 19 същия месец в 6 часа вечерта с параход потеглихме за Св. Гора.

Гърците бяха по-недружелюбни от сърбите, може би защото не си разбирахме езика, а може би и по други причини.

На 21 април в 10 часа сутринта слезнахме на пристанището на светогорския руски монастир св. Пантелеймон и влязохме в Божието тихо пристанище, отредено за душата на човека и наречено „Св. Гора“...

Така, стъпихме вече на светата светогорска земя ‒ земя, която е светилник за човечеството, а за нас, българите, светилник и благодетел, тъй като там се е създала и от там е излязла чрез о. Паисий Хилендарски оная благословена от Бога сила, която съживи нашия род и език, извади ни от черно робство и ни постави в редицата на свободните народи. За мен лично добавям: стъпих на светата земя с тайнствен страх в душата си ‒ достоен ли съм да я нагазя, и трепет обхващаше тялото ми! (За дълговременното пътуване по морето ще говоря в отдел V ‒ „Пречки, неудобства и особени случаи...“)

В монастира св. Пантелеймон

В тоя монастир на някогашна царска Русия, или по-право ‒ на светая Рус, както се е наричал християнският руски народ, ни посрещнаха с божествена и братска любов. Дадоха ни стаи с удобни и чисти легла за почивка и спане, хранехме се заедно с монасите в монастирската трапезария и бяхме изобщо предмет на особена милост и живо внимание.

Монастирът св. Пантелеймон има 300 души монаси (най-много от всички монастири в Св. Гора), които са все стари и доста изнемощели хора и колко дълбоко затрогваха душата ни тия беловласи старци, които при разговор с нас свободно проявяваха своя много натъжен и безпомощен вид и с дълбока въздишка ни казваха: „от Русия не идват вече отдавна поклонници, а какво беше едно време... Сега вие ще бъдете на мястото на поклонниците руси...“ Така накъсо завършваха те с видима голяма тъга, и с молитвен поглед към Бога. Монастирът е основан на същото място, на което се намира сега, още в края на XIII век. Построен е до брега на морето върху живописна скала, като веднага над него се издигат не много високи, но доста начупени хълмове, покрити с вечно зелени гори, а от другите страни е заобиколен с високи кипариси и добре гледани маслинени градини. Сградите на монастира са грамадни – някои по на шест етажа, като във всичките тях помежду килиите им са построени и много килийни църкви. Главният вход и изход на монастира е от южната страна ‒ от към морето. Има такъв и от северната страна, но понеже мястото е стръмно, затова, когато ще се излиза от монастирския двор, минава се през северното корпусно здание, като се изкачва по извито широко стълбище, водещо за няколкоетажно здание, за да се дойде до изхода.

Главната църква в монастиря е построена в чест на св. Пантелеймон, на когото нетленната глава от тялото се намира в същата църква. Има част и от животворящия Кръст Господен и свети мощи от много други светии. Както главната църква, така и другите по-малки такива, които са няколко десетки на брой, са много богато и красиво наредени. Службата се извършва много ревностно, така душепредано, като че ли от светци. Черковният певчески хор се състои от няколко десетки души монаси.

Монастирската трапезария е много обширна и подредена в строг монастирски вид. Храната е повечето постна, а месо никак не се яде. Монастирът е общежителен и монасите винаги се хранят заедно. Доходите му, особено откакто Русия стана болшевишка страна, са много намалели, затова монасите в сегашно време се издържат при прекалена и дори мъчителна икономия само от доходите, които получават от монастирските имоти, където влагат и своя денонощен труд. (...)

За Марко Иванов, автор на пътеписа Света гора. Кратък очерк с лични бележки и впечатления през 1938 г., София, 1939 г., е известно сравнително малко, най-вече от автобиографичните бележки, разпръснати по страниците на тази негова книга. Така става ясно, че този вярващ православен християнин е родом от с. Долна Мелна, Трънско. Вярата в Бога, както свидетелства той, била възпитана у него от родителите му още в най-ранни години. Пример за нея идвал и от дедите му, един от които учил в Риломонастирското килийно училище, после бил в редовете на първовременните български учители в турско време, а сетне се замонашил нейде далеко. Дали не в Света Гора? Авторът на тези редове признава, че винаги се е питал дали този родствен пример не е повлиял на тъй страстно пламналото в сърцето му желание на всяка цена да отиде в Св. Гора и да се докосне до монашеската святост. За което свидетелства и следният случай от неговото детинство: „Бях отишъл със сестра си на пасбището, където тя бе пратена да пази домашния добитък. На колко години съм бил, не зная – било е в предучилищната ми възраст. Вечерта оставихме добитъка в обора, намиращ се извън селото, и се запътихме към къщи. Мръкваше се. Трябваше да преминем една доста гъста гора, в която като навлязохме, стана още по-тъмно. Аз казах на сестра си: ако и тая гора беше Св. Гора, не би било тъмно, и не би имало да се страхуваме от тъмнината”. Намерението за това светогорско пътуване обаче се оказало трудно за постигане – включително и поради здравословни причини. Обстоятелства, пише той, които никога не са отменяли религиозните чувства, овладели душата му, които непрекъснато са го карали да мечтае и не го оставяли спокоен. Затова и посегнал към перото – не за да даде някакъв нов принос от научно гледище, а като израз на своята вяра. И да каже: видях Св. Гора – видях живия светилник на Православието – „стълп и крепило на истината” (1 Тим. 3:15).