BG | RU

ТРЕВОГАТА В ХРИСТИЯНСТВОТО (ПО ВРЕМЕ НА ПРОТЕСТАНТСКАТА РЕФОРМАЦИЯ И КАТОЛИЧЕСКАТА КОНТРАРЕФОРМАЦИЯ)

година 2023 / брой 179, Ален Безансон

  

Наскоро трябваше спешно да вляза в болница и взех със себе си първата книга, попаднала ми под ръка. За щастие това бе изданието на Мисли на Блез Паскал, коментирано и издадено от Франсис Каплан. Болестта беше сериозна, а лечението мъчително. Отсечената форма на тези Мисли най-добре отговаряше на моето състояние, тъй като в онзи момент не бях в състояние да чета твърде протяжни текстове. И все пак бях достатъчно в съзнание, за да се възхитя на това издание, което определено предпочитам. Някога открих Паскал в изданието на Брюнсвик, чиято заслуга е в това, че предлага умопостижим ред на мислите на Паскал, признавайки си, че този порядък е чисто произволен.[1] Никога не съм си служил с издания от типа на Лафюма, в които изпъкват половината от тези мисли, докато другата половина са вкарани в рамка, за която никой не може да ме убеди, че тъкмо това е порядъкът, който е имал предвид Паскал.


Нямам никаква компетентност в тази материя, тъй че, доверявайки се единствено на своята интуиция, аз навлязох с възможно най-голяма лекота в основанията, които излага в своя предговор Франсис Каплан, без да претендира, че избраният от него порядък е именно онзи, който по някакъв начин е указан от самия Паскал, нито че е достатъчно да ги прочетем коректно и без предразсъдъци, за да се избавим тутакси от разни несигурни свидетелства…


Не чувствам особено религиозна близост с Паскал. Дори твърдя, че Монтен е бил много по-сигурен, по-традиционен и по-плодотворен християнин от него. Ала не му е тук мястото да отварям дискусия по този спорен сюжет. Пишейки текста, който ще прочетете, реших да го посветя на паметта на Франсис Каплан. В него се спирам на тревогата във времена на протестантската Реформация и на католическата Контрареформация. Става дума и за онази форма на тревожност, предизвикана от янсенизма[2], която тегне тъй силно в отношенията на Паскал с неговия Бог.


В Западна Европа


Имало е тревога във всички времена и у всички хора. Най-старите текстове са свидетелство за това. Може да се смята, че тя е по-налична и по-изострена в някои зони, в някои цивилизации. Не виждам къде другаде е толкова осъзната и пронизваща, колкото в Западна Европа. Дори можем да се запитаме дали светът на християнството не обича тревогата. За добро или зло, тя съпровожда неговото развитие и е един от основните фактори в него. Августин, Учителят на Запада, оставя след себе си богословски предписания, способстващи за нейното културно развитие. Школата на томизма се опитва да постигне равновесие, черпейки от античния свят и от гръцките отци, така че този „черен облак“ да не затъмни хоризонта. Точката на равновесие, макар и относителна, е постигната през XIII в., обаче скоро се счупва и тревожността през следващите два века нараства. Това са векове на катастрофи, на несигурности, на чума, война, на разделение в Църквата. Векове и на бърз прогрес на индивидуализма, който се превръща в основна характеристика на личността.


Историята на лутеранството още при зараждането му от един монах във Витенберг е разказ за кризата на нетърпима тревога и за ненадейното й стихване след приемането на спасителния дар на вярата. Ала за тревогата е присъщо да се завръща. Лекът е в обновяването на акта на вярата. И ако все пак тревогата се завърне? Между тревогата и вярата се установява един вид редуване и смешение. Духовният обрат се превръща в критерий за автентичността на вярата. Тревогата от тук насетне бива, ако не култивирана, поне обвързана с благочестието. Личността, радикално разядена от греха и без собствена онтологична устойчивост, е сякаш сведена до нищо, за да се вмести в нея Христос спасителят, „Христос в нас“.


Трите пътя след Лутер


Три пътя се разкриват тогава. Първият е да се даде рационален статут на екзистенциалния опит, на неизречимото. Субектът търси да го изясни чрез някаква легална доктрина, способна да се опре на личността и да удовлетвори естественото й желание за знание. Така възниква редом с религиозния живот спекулацията – първо гностическа, в стил Бьоме; сетне тя се избистря и се секуларизира постъпателно, отстъпвайки място на свободната философска спекулация, освободена от догмата, но белязана завинаги от Лутеровия драматичен печат. Лутер не е оставил спекулативна теология в католическия смисъл на думата, а е отворил широк път за концептуализирана духовност, размиваща се във философия. Космическата драматургия на Хегел е неразбираема, ако не бъде съотнесена с този произход.


Вторият път трансцендира терзанието и търси мир в произведенията на изкуството. Тревожната диря се долавя в голямата живопис на Грюневалд, Алтдорфер и Балдунг Грин и стихва донякъде у Кранах и Дюрер – с помощта на Италия, като си проправя път в тучните пасбища на живописта. Бах, „музикалният проповедник на лутеранството“, изживява в религиозната си душа най-християнския аспект на личното отношение с Бога, оцветявайки го посвоему с лутерански драматизъм. Контрапунктът, формата, на която той е майстор, предава двойния опит от унинието и спасението. В кантатите темата за радостта окончателно побеждава, а строгият Бог намира своя завършек в изкупителя Христос.


Има обаче и трети път, в който пропадат маса вярващи – този на чувството, сърцето и благочестието. Пиетистката революция разтърсва из основи лутеранското здание на оправданието чрез вяра, превръщайки благочестието в съдник на вярата. Вярата произтича от благочестието, а не обратното. Тревогата бива удавена в сантиментализъм или в общностното брожение, в масовото движение на пробужданията. В множество религиозни и смирени християнски души тя се надмогва чрез медитацията на средновековните духовници (Таулер, Подражанието), на модерните спиритуалисти и най-вече чрез Библията. (...)


 


[1] Мислите на Блез Паскал са фрагменти от една бъдеща „апология на християнството“, която смъртта на автора оставя недовършена. Ето защо те имат няколко академични издания, чиято подредба зависи изцяло от съставителите. Б.пр.


[2] Янсенизмът е религиозно течение в Католическата църква през XVII в. Негов създател е холандският теолог Корнелий Янсен (1585–1638), епископ на Ипър. В своите коментари към творбите на св. Августин Янсен настоява, че Божията благодат се дава само на тесен кръг от избрани хора. Във Франция янсенизмът намира своето гнездо в абатството „Пор Роаял“, посещавано от Паскал. Янсенизмът е осъден с папска була през 1653 г. от папа Инокентий Х. Б.пр.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2023 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org