BG | RU

ТРИ ИЗХОДА. ПОЛИТИЧЕСКИ ЗАВЕТ

година 2022 / брой 173, Николае Щайнхард

  

За да се излезе от една концентрационна вселена, която не е задължително да представлява лагер, затвор или каквато и да е друга форма на тъмница – теорията е приложима към всички продукти на тоталитаризма – съществува мистичният изход на вярата. Няма да говорим за него в следващите редове, защото той е следствие от една изключителна милост. Трите решения, които споменаваме, са стриктно светски, имат практически характер и са достъпни за всички.  


Първи изход: на Солженицин


Александър Исаевич Солженицин го споменава бегло в книгата си В първия кръг, за да се върне към него в първия том на Архипелаг Гулаг. За човека, който пристъпва прага на Секурита̀те[1] или на която и да било друга организация, чиято задача е да провежда следствия върху личността му, изходът е твърдо да реши в дъното на душата си: „От този момент аз съм мъртъв“.


Би могъл да разговаря със себе си, да оплаква съдбата си: какво нещастие да си отидеш толкова млад! Или още по-добре: уви, свърши се доброто старо време, какво ще стане с жена ми, с децата ми? Колко жалко за мен, за таланта ми, за имуществото ми или властта ми; колко тъжно е да мисля за онази, която обичам, за всички хубави вина, които няма да изпия, за книгите, които няма да прочета, за разходките, които няма да направя, за музиката, която няма да чуя, и т.н. Едно нещо обаче е сигурно и необратимо: от сега нататък съм мъртвец. Човекът, който непреклонно се държи за тази мисъл, е спасен. Вече нищо не могат да му направят. Заплахите и изнудванията не достигат до него, нищо не може да го обърка, да го подмами. От момента, в който смята себе си за мъртъв, повече нищо не го плаши, нищо не го привлича, нищо не го вълнува. Нищо няма влияние върху него, не захапва никоя стръв. Понеже е спрял да се надява, напуснал е света, той вече не се стреми към нищо, няма нищо за запазване или завоюване, нищо не може да го накара да продаде душата си, мира си, честта си. Вече не съществува разменна монета срещу възможното предателство.


Разбира се, решението трябва да бъде твърдо, окончателно. Обявяваме се за мъртви, готови сме да се предадем на смърт, оставили сме всяка надежда. Можем да плачем за себе си като мадам Дьо Удо, да изпитваме съжаления, но това морално и предварително самоубийство е неминуемо. Окончателно сме изтрили всеки риск да се поддадем, да допуснем доносничество, да правим „фантазьорски“ самопризнания.


Вторият изход: на Александър Зиновиев


Този изход избира един от персонажите в произведението му Зеещите висини. Героят е млад мъж, назован „кресльото“. Решението е в пълната неприспособимост към системата. Кресльото няма местожителство, няма изправни документи, не упражнява никаква професия; той е скитник, паразит, голтак, нехранимайко. Живее ден за ден от подаяния, от случайни припечелвания, от какво ли не. Облечен е в дрипи. Подхваща дребни работи, когато му се удаде случай. Прекарва по-голяма част от времето си по затвори и работнически лагери, спи, където намери. Разхожда се безцелно. За нищо на света не би влязъл в системата, не би приел най-дребната, най-незначителната, най-презряната служба, колкото и да е безобидна. Не би отишъл дори да пасе свинете като героя на Артур Шницлер, който, обзет от чувство на мъчителна тревога пред отговорностите, свършва като свинар. Не. Кресльото се е проектирал веднъж завинаги (по екзистенциалния начин) в образа на скитащото куче, на черната овца, на просещия будистки монах, на лудия, на безумеца – за да завоюва свободата си.


Такъв човек, живеещ на дистанция от обществото, също е имунизиран. Не могат да упражнят никакъв натиск върху него, нищо не могат да му вземат, нито да му предложат. Във всеки момент могат да го осмиват, презират, тормозят, затварят: той им се измъква. Веднъж завинаги е приел да живее живота си като във вечно нощно убежище. Бедността, недоверчивостта, отричането на сериозното са станали негово верую; подобен е на диво животно, на проскубан и прегладнял звяр, на уличен бандит. Това е Стендаловият Феранте Пала, Захари Лихтер на Матей Калинеску. Това е един светски юродив (архаичният луд заради Христос), един неуморен безделник (какво име даваме на Один, слязъл на земята: Der Wanderer?), скитникът евреин.


И езикът му е дълъг, това е един заклет бъбривец, който разпространява най-опасните анекдоти, лишен от чувство за респект, арогантен, който казва всичко, което му минава през главата, и високо огласява истини, които другите не смеят дори да прошепнат. Това е детето от Андерсеновата приказка Новите дрехи на царя. Това е шутът на крал Лир. Това е вълкът от баснята на Лафонтен, самата тя дръзка: той не иска нашийник! Той е свободен, свободен, свободен.


Третият изход: на У. Чърчил и на В. Буковски


Ако го обобщим: при наличието на опасности, катастрофи, нещастие, мизерия, бедствия, потисничество, тирания не само не се признаваме за победени, но черпим от тях налудничавото желание да живеем и да се борим.


През март 1939 г. Чърчил казва на Марта Бибеску: „Ще има война. Британската империя ще се превърне в прах. Смъртта дебне всички ни. А аз, аз чувствам как се подмладявам с двайсет години“. Колкото по-зле е, колкото по-огромни са трудностите, колкото сме по-засегнати, притиснати, колкото по-тежки са нападенията, колкото по-смътно съзираме разумна или възможна надежда, колкото повече сивотата и мракът се сгъстяват, колкото по-уловени се усещаме, омотани в заплетени мрежи, колкото повече опасността ни срива с цялата си мощ – толкова повече имаме желание да се сражаваме, обзети от необяснима еуфория.


Бием се срещу сили, по-могъщи от нашите собствени, които ни връхлитат от всички страни. Нанасят ни смъртоносни удари: обезоръжаваме ги. Загубени сме: нападаме. (Така се изразяваше Уинстън Чърчил през 1940.) Смеем се, точим зъбите и ножа си, подмладяваме се. Обзети сме от чувство на щастие, неизразимото щастие да нанесем на свой ред удар, колкото и несравнимо по-слаб да е той. Не само не се отчайваме, не се признаваме за победени или разбити, но вкусваме в пълнота радостта от съпротивата, радостта да се опълчиш, и изпитваме всеобемащо чувство на абсурдно ликуване. Този изход, разбира се, предполага необикновена сила на духа, войнишко разбиране за живота, забележително каляване на тялото в морален план, воля от закалена стомана и душевно здраве с твърдостта и блясъка на диамант. Вероятно изисква и спортен дух: трябва да обичаш борбата като такава, тяло в тяло, повече от победата. Това решение също е спасително и абсолютно, защото се основава на парадокс: колкото повече наложените страдания са несправедливи, колкото повече хватката се затяга, колкото по-невидим е изходът, толкова повече се забавляваме, черпим сили, подмладяваме се.


Изходът на Чърчил допълва този на Буковски. Последният разказва, че след като получил призовката да се яви в централата на КГБ, не могъл да мигне цяла нощ… Читателят на мемоарите му би си казал, че това се подразбира от само себе си, че няма нищо по-естествено: несигурността, страхът, емоцията… Но Буковски продължава: „Нетърпението беше това, което ми пречеше да спя. Нямах търпение да се съмне, нямах търпение да застана пред тях, да им кажа всичко, което мислех за тях, да ги срутя; не си представях по-голямо щастие. Ето защо не можах да спя, не от страх, не от грижа, не от емоция, но от нетърпение да им изкрещя истината в лицето, да ги премажа като танк“.


Не вярвам на този свят да са били произнасяни или писани по-невероятни думи от тези. Питам се – и ни най-малко не претендирам да е така, както си мисля, но се питам, не мога да не се питам дали цялата тази вселена с масата галактики, всяка от които сама съдържаща хиляди или милиони галактики, притежаващи всяка милиарди слънца и най-малкото няколко милиарда планети около тези слънца, дали случайно всичките тези пространства, тези разстояния и тези сфери, измервани в светлинни години, тези квадрилиони хиляди мили празнота, това гъмжило от материя, звезди, комети, сателити, пулсари, квазари, черни дупки, космически прах, метеори и Бог знае какво още, дали ерите, еоните, всички времена и пространствено-времеви континууми, и всичката нютонова или релативистка астрофизика, дали всичко това не се е появило единствено и само за да могат тези думи на Буковски да бъдат произнесени. 


Заключение


Тези три изхода са сигурни и непогрешими. Не знам други, които да позволяват измъкване от екстремните ситуации, от концентрационната вселена, от мрежите на кафкианския процес, от лабиринт или килия за разпит, от тревогата и паниката, от всеки миши капан, от всеки феноменален кошмар. Съществуват само тези три изхода. Всеки от тях е добър, достатъчен и спасителен.


Помнете: Солженицин, Зиновиев, Чърчил, Буковски. Приетата, понесената, предварителната, предизвиканата смърт. Безразличието и дързостта. Двойният кураж на буйното ликуване. Свободни сте да избирате. Трябва обаче да сте наясно, че от преходна, човешка гледна точка, изобщо не е възможно да се намери друг начин за справяне с железния кръг, който до голяма степен е тебеширен (виж Камю, Обсадата: основата на диктатурата е един фантазъм, страхът).


Може би ще възнегодувате, че тези решения предполагат форма на живот, равнозначна на смъртта или по-лоша дори от смъртта, че във всеки миг носят в себе си риска от физическа смърт. Действително е така. Учудвате ли се? Това е, защото не сте чели Игор Шафаревич, защото не сте разбрали, че тоталитаризмът е не толкова коагулацията на икономически, биологически или социални теории, колкото демонстрацията на едно влечение към смъртта. А тайната на онези, които са неспособни да намерят мястото си в тоталитарната бездна, е проста: те обичат живота, а не смъртта.


И кой е единственият, победил смъртта? Този, който я стъпка чрез Възкресението. (...)


 


[1] Департаментът за държавна сигурност (Departamentul Securităţii Statului), по-известен като Секурита̀те (Securitate), тайна служба на социалистическа Румъния. Б.р.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org