УКРАИНСКИЯТ РАЗКОЛ ВЕЧЕ НЕ СЪЩЕСТВУВА

година 2020 / брой 148, Кирил Говорун, архимандрит

 

През януари Православната църква на Украйна (ПЦУ), създадена след получения от Вселенския патриарх томос, навърши една година. За една църковна структура това е много кратък период, който все пак ни позволява да правим някакви изводи. Като един от поддръжниците на украинската автокефалия, какво бихте определили като успех и какво – като неуспех на новата украинска църква за изминалата година? Кои прогнози се оправдаха и кои ‒ не?

Ще започна от последния ви въпрос – кои очаквания не се оправдаха. Основното, което не се случи, това е обединяването на всички православни в Украйна в една нова църква. Подобни очаквания след създаването на ПЦУ наистина съществуваха. Някои оптимисти предполагаха, че това обединение ще се случи едва ли не веднага след учредяването на новата структура. По-сдържаните прогнози твърдяха, че известно време след създаването на ПЦУ към нея ще започнат масово да преминават енории на Московската патриаршия. Това обаче не се случи. На практика тези преминавания бяха малко. Липсва точна статистика, но обикновено говорят за около 500 енории, преминали от Украинската православна църква – Московска патриаршия (УПЦ МП) към юрисдикцията на ПЦУ. Това е много малко. Трябва да кажа, че самият аз предполагах, че подобен процес на преминаване ще започне бавно, но постепенно количеството на напусналите УПЦ – МП ще се увеличава. Нищо подобно не се наблюдава и трябва да призная, че сгреших. Впрочем сега разбирам, че това не е кой знае какъв проблем. За Украйна е добре, ако на територията й съществуват съвместно две паралелни канонични православни структури, които, казано на светски жаргон, се конкурират помежду си.

Доколко сериозни са проблемите, предизвикани от оттеглянето на Филарет?

Мисля, че и това има своите положителни страни. Ако трябва да си говорим честно, Филарет беше токсична фигура в очите на православния свят. Темата за украинската автокефалия се обсъжда от години и йерарсите на различни православни църкви неведнъж се опитваха да решат този проблем. Основно препятствие за това неизменно се оказваше личността на Филарет и заеманата от него позиция. В някакъв смисъл той е въплъщение на онези традиции в православието, които се появиха през съветската епоха – та той заема киевската катедра в средата на 60-те. Благодарение на разкола, създаден от него в началото на 90-те, всичките тези съветски традиции се оказаха консервирани в Киевската патриаршия. Надявам се заедно с неговото оттегляне тези привнесени обичаи от съветската епоха също постепенно да си отидат.

Можем ли да говорим за някакви успехи на новата църква – очаквани и неочаквани?

Ако говорим за нещо неочаквано, то темпото на признаване на новата Православна църква на Украйна от поместните православни църкви е много по-бързо, отколкото предполагах. Смятах, че това ще отнеме няколко години. Трябва да се отбележи, че историята на предоставяне на автокефалия почти при всички поместни църкви е протичала сложно, с конфликти и скандали, а процесът на признаване е отнемал десетилетия, а понякога и столетия. Например Руската православна църква след нейното фактическо обособяване в средата на XV в. е трябвало да чака почти век и половина признаването на автокефалията. А още първата година от съществуването й ПЦУ вече е призната от най-авторитетните църкви – от Вселенската патриаршия, първа по чест, от традиционно смятаната за втора по чест Александрийска патриаршия и от един от лидерите на православния гръкоезичен свят, Еладската църква. Мисля, че скоро ще имаме нови признания. Събитията се развиват с висока скорост. Някои неща се случват, общо взето, така, както предполагах. Надявах се например, че ПЦУ ще бъде достатъчно отворена към очакванията на гражданското общество, към участието на миряните в църковния живот. Общо взето, точно това се случва. ПЦУ не се превърна в затворена структура, глуха към гласа на обществото и обикновените вярващи. Тя реагира на техните очаквания достатъчно гъвкаво.

В какво се проявява това?

Например във въпроса за допустимост на богослужението на роден език. Дискусии по тази тема в момента протичат в Руската църква и позицията на Московската патриаршия е доста сдържана. Неотдавна патриарх Кирил заяви, че е допустимо четенето на Писанието на руски език, но настоява всички останали части от богослужението да се водят на църковнославянски. В ПЦУ повечето богослужения се водят на украински. Само че енориите, които желаят службата да се води на църковнославянски, имат пълната свобода да го правят. Нещо повече, ако някоя енория пожелае да служи на руски – и с това новата църква, доколкото разбирам, няма проблем. Подобна гъвкавост се проявява и в датата за празнуване на Рождество. Както е известно, в момента само четири поместни църкви се придържат към юлианския календар и празнуват Рождество на 7 януари – Руската, Грузинската, Сръбската и Йерусалимската. ПЦУ на практика признава възможността Рождество да се празнува и на 25 декември, и на 7 януари. Мисля, че подобен гъвкав подход заслужава уважение – новата църква не догматизира второстепенни въпроси, а слуша гласа на енориите и се води от техните интереси. (...)

Търси