УТВЪРЖДАВАНЕ НА СМИСЪЛА ВЪВ ВРЕМЕ НА БЕЗСМИСЛИЕ

година 2022 / брой 176, Евгений Трубецкой

Външният повод за настоящия труд са мъчителните преживявания на световната безсмислица, достигащи в наши дни до необичайно напрежение. Когато беше написана неговата първа глава, катастрофата, постигаща сега Русия, едва се надигаше и беше само мъчително предчувствие. Чуваха се далечни тътени от гърма на приближаващата буря, но оставаше надеждата, че тя ще отмине, и всичко все още изглеждаше цяло. След това настоящият труд бе прекъснат в самото му начало от революционната буря. Възобновен беше под гърма на оръдията на московския октомврийски разстрел от 1917 г. Сега, когато той е завършен, Русия лежи в развалини, превърна се в огнище на световен пожар, който заплашва с гибел всемирната култура.

В подобни епохи потребността да се отговори на въпроса за смисъла на живота се чувства по-силно от когато и да било. Пък и самият отговор при тези условия придобива тази отчетливост и релефност, която е възможна единствено в дни на несъмнена, рязка изява на световните противоположности. Където е най-дълбоката скръб, там е и висшата духовна радост. Колкото по-мъчително е чувството за царуващата наоколо безсмислица, толкова по-ярко, толкова по-прекрасно е и съзирането на този безусловен смисъл, който представлява разрешението на световната трагедия.

Едва ли е нужно към това да се добавя и че по отношение на основния замисъл на настоящия труд съвременните събития и преживявания, за които става дума тук, играят ролята само на външен повод. Като цяло, този труд, израз на цялото миросъзерцание на неговия автор, представлява от себе си плодът на целия му живот. От текущите събития се обуславя не неговото съдържание, а тази специфична, конкретна форма, в която бяха облечени някои от неговите глави.

…

Опитът да се отговори на въпроса за смисъла на живота трябва да се предшества от неговото ясно и точно поставяне. Преди всичко сме длъжни да кажем какво разбираме под този „смисъл“, за който питаме.

Да се пита за смисъла означава да се зададе въпросът за безусловното значение на нещо, т.е. за такова мислено значение, което не зависи от субективната преценка на когото и да било, от произвола на чиято и да било индивидуална мисъл. Независимо дали ще питаме за смисъла на някоя непонятна дума, на някакво наше преживяване, или на целия живот, въпросът винаги се отнася до всеобщото и безусловно значение на това, за което питаме: става дума не за това какво означава дадената дума или преживяване за мен или за някого другиго, а за това какво то трябва да означава за всички.

Така разбираният „с-мисъл“ е логически необходимо предположение и търсеното от всяка мисъл. Основната задача на логическата мисъл се заключава в това да не бъде тя само субективно преживяване. Затова и всяка логическа мисъл се стреми да се утвърди в нещо безусловно и всеобщо, което и се нарича истина или смисъл. Мисълта, която остава само субективна, не достига целите на този стремеж, тя е неспособна да се превърне в нещо общозначимо и от всеки логически мислещ се отхвърля като безсмислена. Иначе казано, „смисълът“ представлява общозначимото мислено съдържание или, което е все същото, общозначима мисъл, която е задължителното за всяка мисъл търсено.

Не е трудно да се убедим, че така разбран, „смисълът“ представлява сам по себе си логически необходимо предположение не само на всяка мисъл, но и на всяко съзнание. Тъкмо това означава и да съ-знаваш: означава да осмислиш, т.е. да отнесеш съзнаваното към някакъв обективен, общозначим смисъл. Докато само преживявам едни или други усещания, впечатления, емоции, все още не съ-знавам. Съ-знавам едва от онзи момент, когато моята мисъл, възвисявайки се над възприеманото, отнася това възприемано към някакво общозначимо мислено съдържание, утвърждавано като „смисъл“.

…

Всеки акт на моето съзнание предполага като свое търсено съществуването на една мисъл, която е действително отвъд пределите на всяко субективно мислене. Предполага съществуването на съдържание на съзнанието, което е действително отвъд пределите на всяко индивидуално, на всяко психологическо съзнание.

Или тази общозначима мисъл съществува, или цялото наше мислене е непрестанна илюзия. Или всяко съзнание представлява бълнуване и измама, или съществува някакво свръхиндивидуално, свръхпсихологическо съдържание на съзнанието, което съставлява неговия автентичен смисъл. Самата дума „съзнание“ (con-scientia) означава един сложен акт на духа, в който психическото преживяване се допълва от нещо съ-знавано. Тъкмо това нещо представлява свръхпсихологическият елемент на съзнанието, обективният му смисъл, към който ще отнеса психическите си преживявания.

Трябва веднъж и завинаги да се отървем от тази лъжлива психологическа теория, която утвърждава, сякаш че в случая с нашето съзнание си имаме работа единствено със състоянието на нашата психика. Ако това беше вярно, у нас нямаше да има съзнание. Ако целият ми духовен живот би се изчерпвал с изменчивите психически състояния, аз не бих могъл да се извисявам над тях. Иначе казано, не бих могъл да ги съ-знавам. Нашето състояние е нещо повече от всички свои изменчиви състояния тъкмо поради това, че на практика се издига над тях и ги отнася към нещо свръхпсихическо, което носи названието „смисъл“.

…

Всяко въобще движение, всяко събитие във времето има свой неподвижен смисъл: истина, която го изразява – в противен случай всяко изказване за това движение или това събитие би било невярно. Свръхвремевият смисъл на движението и на всичко, което се движи, се предполага от всички наши съждения за движещото се, от цялото ни съзнание за него. Това може да бъде пояснено чрез произволно наше съждение за един или друг исторически факт от миналото. Да се говори за историческото минало, това означава да се говори за нещо несъществуващо: за нещо, което вече го няма. А същевременно всяко наше съждение за събитията от Френската революция например предполага, че нашият предмет е по някакъв начин в истината, че в нея въобще се съхранява всеки един мимолетен момент от текущата и протичаща действителност. Ако всички моменти от движението по някакъв начин не са се съхранявали в истината, то движението би било немислимо, ние не бихме могли да построим самото понятие за движение, защото то би било лъжа. Да се мисли движението, означава да се мисли всеки негов миг и всяка точка, през която то минава, като нещо изчезващо във времевата действителност и заедно с това – пребиваващо в истината.

…

Да се утвърждава каквато и да било истина, означава винаги да се утвърждава някакво съдържание на съзнанието, във всеобща и безусловна форма. Това може да бъде показано чрез произволен пример, за каквито и истини да става дума. От което е видно, че вярата в истината-смисъл, чието наличие се предполага във всяко наше съждение, във всеки акт на нашето съзнаване, представлява в действителност вяра в транссубективните, свръхпсихологически съдържания на съзнанието, т.е. такива съдържания на съзнанието, които запазват цялата своя действителност и значимост, съвършено независимо от това дали те се съзнават, или не се съзнават от едни или от други психологически субекти на съзнанието. Това съдържание на съзнанието, което се изразява с думите „земята се върти около слънцето“, ще е истинно дори ако нито един психологически субект на съзнание не знаеше за казаното. И когато изследваме, когато издирваме някаква на никого досега не открита истина, ние търсим не някакво независимо от съзнанието „битие“, а точно това съдържание на съзнанието (за битието или за каквото и да било), което бихме могли да утвърждаваме като безусловно, като общозначимо и като действително, независимо от психологическите преживявания на когото и да било.

…

Истината представлява такова съдържание на съзнанието, което притежава безусловна действителност, независимо от каквото и да било психологическо. (...)