В СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО ЧИСТИЛИЩЕ

година 2021 / брой 165, Купен Михайлов

Спомени (част втора)

 

Щастливото завръщане в България

На 11 октомври 1947 г., заедно с о. Гавраил Беловеждов, с когото живяхме шест години в „Русикум“, напуснахме Рим и с влака потеглихме за България. И два­мата бяхме щастливи, че след толкова години най-после се връщаме живи и здра­ви в Родината си.

На 14 октомври с.г. бяхме вече на гара Драгоман. С трепет очаквахме да видим София и близките си. Но...

В нашето купе влязоха двама милиционери, взеха ни паспортите и единият каза: „Вие двамата, слизайте!“. Слязохме с багажа и седнахме на една пейка пред чакалнята на гарата. Там чакахме един час. Влакът отдавна бе заминал. Духаше студен вятър. По едно време дойде един милиционер и ни отведе по една стълба на втория етаж. Когато се качвахме по стълбите, видях над главите ни една та­бела с много странен надпис: „Да се събудят в 5 часа!“. Спогледахме се с о. Гавра­ил. „Ясно! Вече сме в капана! Ние сме арестувани!“

Влязохме в един много мрачен кабинет. Дойде един мъж с още по-мрачно лице, с бръсната глава, с пронизващ поглед. „Сядайте“ – изкомандва той и започна да разпитва. Започна с мене. „Как се казваш? Откъде си? Защо си бил в Италия? Какво си учил? Какви връзки имаш с Ватикана?“ и пр.

Дойде ред и на о. Гавраил. Същите въпроси, същият пронизващ пог­лед. По едно време, когато о. Гавраил започна да обяснява, че е учил в Пловдив­ския колеж, този мъж изведнъж смени маската на жесток инквизитор и започна да пита с друг тон: „Кога завършихте колежа? Кои бяха вашите преподаватели, кои бяха вашите съученици“ и пр. Неочаквано този „жесток следовател“ се пре­върна в кротко, незлобливо агне и единствен приятел в този момент. Той стана от стола си, протегна ръка към нас и каза: „Отци, извинявайте! Аз исках да се уверя, че вие наистина сте католически свещеници. Моят син е завършил също Френския колеж. Сега мога да говоря вече открито с вас. Вие сте арестувани. Очакват ви лоши неща: лагери, интерниране и затвор. Не мога с нищо да ви по­могна. Искате ли да се свържете по телефона с Дон Галони, папския представител в София?“.

Ние не вярвахме нито на очите си, нито на ушите си! Изведнъж този човек – страшилище, се превърна в наш най-голям благодетел!

О. Гавраил се обади по телефона. В София вече знаеха всичко. Непознатият благодетел ни даде пари и храна. „Няма да се видим повече! Аз трябва да изчезна! Бог да ви закриля!“ – това каза „страшният следовател” и ни остави отново сами...

На сутринта в 5 ч. един милиционер ни събуди. Под конвой ни закараха до влака и оттам в София, направо на „Лъвов мост“. Там отново разпит и стаята „с продънения стол“ и след разпита в ареста на Пети участък на ул. „Марин Дри­нов“ № 7, на две крачки от манастира на Сестрите Кармилитки. Там заварихме и други българи, които като нас бяха решили да се завърнат в „милото Отечество“. В ареста на Пети участък останахме с о. Гавраил от 15 октомври до 20 ноември. В голямата килия на втория етаж – рай! Глад до умопомрачаване, въшки в изобилие, хигиена – малко по-добра от тази на свинете.

Още в първите дни ме извика един следовател от Държавна сигурност. На­ричаха го Черния Дик. Казваха, че бил евреин. Външно – много учтив и любезен, но в душата си – зъл и жесток. Искаше да провери багажа ми. Отвори куфара ми. Най-отгоре видя едно счупено огледало. „Знаеш ли какво означава счупено огледа­ло?“ – запита той с ехидна усмивка. „Не съм учил толкова, за да зная тези неща!“ – отговорих спокойно аз. „Счупеното огледало означава, че си нещастен в любов­та!“ Без да мисля много, аз се осмелих да му кажа (още не бях ял попарата на комунистите): „Ако ти беше щастлив в твоята любов, колкото аз съм щастлив в моята, нямаше да станеш следовател в Държавна сигурност!“. Той се ядоса: „Марш в килията!“ изкрещя и нашият „приятелски разговор“ приключи.

На 21 ноември с.г. ни натовариха на „черния гарван“. Така наричаха черния закрит камион, с който милицията превозваше арестантите в София. Закараха ни на Централна гара. Двадесетина въоръжени с автомати милиционери ни обградиха и ни поведоха към северната страна на гарата. Там ни натовариха в един вагон без осветление, по осем души в купе. Един милиционер стоеше на вра­тата на купето, друг на прозореца.

Потеглихме. Никой не знаеше накъде. Освен това забранено беше да раз­говаряме както помежду си, така и с другите пътници. Пътувахме доста дълго време. От глад и умора задрямахме. По едно време чух: „Купен Михайлов Геор­гиев, Гавраил Николов Беловеждов! Слизай!“. Милиционерите ни свалиха. Навън беше тъмно. Двама други милиционери ни взеха на гарата и ни вкараха в едно тъмно помещение. Заключиха вратата и ни оставиха вътре. Не мина много време, вратата се отвори и друг милиционер извика: „Кой е Купен Михайлов Георгиев! Вън!“. Бях сигурен, че отивам на разстрел. Прегърнахме се с о. Гавраил, дадохме си взаимно разрешение и излязох. Навън чакаше още един милиционер. За моя голяма изненада не ме водят някъде далеч от влака, а се връщахме в същия влак. Успокоих се. Милиционерът, който вървеше пред мене и правеше път между пътниците, не преставаше да вика: „Пазете се! Караме опасен престъпник!“. Дру­гият, който вървеше зад мене, не се сдържа и му каза: „Мълчи бе, простак! Кой те пита какви хора караме!“.

Влакът отново потегли. Когато нашият вагон се изравни с табелата на гарата, прочетох надписа: „Гара Мездра“.

Видин

Рано сутринта на 23 ноември 1947 г. пристигнахме във Видин. „Тихият бял Дунав“ бе пред мене. Милиционерите ме докараха до полицейския участък, където се намираше Държавна сигурност, предадоха ме на дежурния и ме оставиха. В 8 часа дойде началникът. За голяма моя изненада той учтиво ме поздрави и ми каза: „Сега вече си свободен! Ще останеш временно във Видин. Все някак си ще се уредиш. Тук има православни свещеници, няма да те оставят!“. След това ми каза, че трябва да идвам по четири пъти на ден – в 8, в 12, в 14 и в 16 ч. И да се разпис­вам. В една книга, че нямам право без разрешение да напускам града и че мога да се обадя на моите близки да дойдат да ме посетят. Свобода!?

Излязох на площада. Наистина бях свободен! Нямаше милиционер след мене! Поне не го виждах! Ами сега накъде? Поогледах се. Никога не бях идвал във Ви­дин. По едно време видях кубетата на една черква. Направо там! Влязох плахо. В канцеларията видях един сравнително млад свещеник. Поздравих го и започнах да разказвам одисеята си. Той ме изслуша внимателно, стана, прегърна ме и без много излишни думи ми каза направо: „Аз се казвам поп Ванки! Сядай! Най-напред ще се нахраниш и после ще видим!”.

Поп Ванки бе наистина човек с голяма душа. Съден от Народния съд, пре­бит от бой в затвора, сега не му позволявали повече да свещенодейства и изкар­ваше прехраната си като „писар“ в канцеларията на видинската катедрала „Св. Димитър“.

След като се нахраних, първото нещо, което трябваше да направя, беше да отида и да се изкъпя в градската баня, да се преоблека и да се острижа. Приличах на орангутан, небръснат повече от месец и пълен с въшки.

Изкъпах се, хвърлих в един кош въшлясалите дрехи и тръгнах да търся бръс­нарница. Срам ме беше да вляза. Най-после се реших. Бръснарят ме поздрави и ми каза на турски: „Отур!“ (Седни!). Аз седнах. Като се погледнах в огледалото, се уп­лаших! Не можах да се позная! Слаб, брадясал, с хлътнали очи, неузнаваем!

Бръснарят започна работата си. Заприказва се. „Аркадаш, откъде си? Вед­нага те разбрах, че не си тукашен и нещо голямо ти тежи на душата! Нищо, Ал­лах е добър!“ Останах изумен от дълбоката проницателност на този турчин, обикновен провинциален бръснар.

Върнах се при поп Ванки. Той приготвил вечеря и понеже нямаше легло, постлал на бюрото един дюшек. Там, на дюшека, върху бюрото, аз прекарах първата си „свободна“ нощ във Видин.

На другия ден поп Ванки ми каза, че във Видин католиците имат една ста­ра къща и там живеело едно католическо семейство. Заведе ме веднага там. Свързахме се с дядо Босилков и работата се уреди. Аз се настаних в този дом, при това семейство. Дадоха ми две стаи – едната за параклис, другата – за жилище. Хазайката се казваше Иванка Бордаш.

Във Видин открих 15–20 души католици. Събрах ги. При първата ни среща им обясних кой съм аз и защо съм във Видин. Помолих ги да ми донесат малко ви­но и хляб за Причастие, тъй като имам намерение да служа всеки ден.

Аз им говорех, а те всички плачеха. На другия ден изоставените от дълги години верни донесоха не само хляб и вино за Причастие, но храна и продукти за цял месец...

Така изведнъж се създаде една нова малка енория в Северна България!

Всяка сутрин, след като се разписвах в ДС, аз отивах при поп Ванки и той ми даваше по един съвсем топъл хляб. А тогава хлябът беше с купони. Няколко де­на аз приемах с благодарност хляба, но това не можеше да продължава безкрай. Една сутрин казах това на поп Ванки, а той се засмя и показа един младеж, който в момента влизаше в канцеларията: „Ето този юнак носи всяка сутрин хляба направо от фурната!“. Младежът, нахлузил един голям каскет на главата, се добли­жи и без много формалности сам се представи: „Казвам се Данчо Недевски. Рабо­тя във фурната и свиря в духовия оркестър във Видин. Този хляб го нося от име­то на видинските младежи. Щом разбрахме, че тук има интерниран католически свещеник, ние решихме веднага да му помогнем поне с малко хляб!“. Аз останах наистина много изненадан от това странно решение на непознатите видински младежи ! Наглед дребен жест, но свят като насъщния хляб!

Скоро се запознах и с останалите православни свещеници в града. Включих се в катедралния хор и всяка неделя пеех с другите хористи. Освен това всяка вечер с енорийския свещеник о. Димитър пеехме вечернята.

Един ден о. Димитър ме покани да проповядвам в енорийската черква. На верните той ме представи така: „Вие познавате о. Купен. Той е католически свещеник, но каквото ви каже е вярно!“. Проповядвах веднъж. Покани ме втори, трети път. Все приемах. Но викам си, нека питам моето началство дали това, което върша, е редно. Писах на папския делегат Дон Галони. На 2 януари 1948 г. той ми отговори: „Ако апостол Павел е проповядвал на атиняните езичници в ареопаг, защо един католически свещеник да не може да проповядва в един християнски храм!“.

Един ден обаче ми се случи нещо съвсем изненадващо. Получих покана от самия дядо Неофит да го посетя. Помислих, че той е недоволен от това, че съм проповядвал в митрополитската черква „Св. Николай“, и ще ми направи забележ­ка. Отидох в определения час. Дядо Неофит, за когото бях чувал, че мрази до смърт католиците, ме прие много сърдечно, предложи ми кафе и разговаряхме повече от час. Никакъв признак на омраза към католиците. Напротив, голям рес­пект и уважение към Католическата църква!

Малко след този прием викарият на дядо Неофит, епископ Софроний, ме посети и ми донесе цял кашон с хранителни продукти. Дядо Софроний, от своя страна, бил много признателен на нашия епископ Кирил Куртев за това, че монс. Куртев му подарил епископското енголпие и епископския кръст. Дядо Софро­ний по-късно бе назначен за митрополит на град Русе.

На Нова година – 1948 – чух под прозорците ми да свири духов оркестър. Не посмях да стана. Свириха „Изгнаникът“ от Шуберт. Когато сутринта станах, намерих под външната врата пъхнат голям плик. Отворих го. В него пари и крат­ка бележка: „За католическия изгнаник – от видинската младеж!“.

На 24 януари пристигна майка ми със сестра ми Гинка и зетя Георги Стаев. Майка ми беше дошла във Видин още при пристигането ми, на 26 ноември 1947 г. Тогава я видях за пръв път от 1938 г. Сега идваше със сестра ми и зет ми, за да ги венчая.

На 25 януари направихме венчавката. Присъстваха 5–6 души православни свещеници. Пя свещеническият хор.

Животът във Видин протичаше нормално. Чувствах се като редовен енорийски свещеник. Хората свикнаха и бяха много доволни.

На 13 март 1948 г. ме посети монс. Кирил Куртев. Това посещение беше голяма благодат за мене. Най-после можах да видя моя духовен пастир.

На 1 юни 1948 г., рано сутринта, дойде един милиционер вкъщи и ми каза, че началникът ме вика. Веднага тревога. Всички мислеха, че ще ме пратят някъде в лагер. Племенницата на хазяйката, братовчедка на началника на ДС, тръгна след мене, за да гледа къде ще ме закарат. Аз влязох в Окръжното управление. Там ме чакаше началникът на ДС. Щом ме видя, той се ухили до уши и ми каза: „Хайде, честито! Вече си напълно свободен! Можеш да напуснеш Видин и да се върнеш при близките си!“. Аз му благодарих и излязох навън.

На 3 юни, рано сутринта, аз бях вече на палубата на кораба, който зами­наваше от Видин за Русе. Имаше доста изпращачи. По едно време видях да идва запъхтян дядо Софроний, викарийният епископ на Митрополит Неофит, не с букет, а с цял сноп червени рози. Качи се чак горе на палубата. Разцелувахме се и се сбогувахме. През това време няколко рози бяха паднали на палубата. Капита­нът ги забеляза, наведе се и ги взе. „Ние, моряците, обичаме цветята“ – каза той и се усмихна. Аз нищо не казах. Корабът потегли. С целия грамаден сноп се качих до кабината на капитана и му казах: „Вярно ли е, че моряците обичат цветята? Тогава заповядайте!“. Дадох му всичките рози. Той се зарадва. Зарадвах се и аз. Ця­лата кабина се изпълни с благоуханието на чудните български рози! (...)

Търси