ВАСИЛИЙ ГРОСМАН: ЧОВЕКЪТ ПРОТИВ

година 2018 / брой 129, Деян Кюранов

... на Робството страшния Гений

Пушкин, Свобода

Всичко тече, най-антисъветската книга на съветския прозаик Василий Гросман, е първото му свободно писание, което вижда бял свят – защото излиза на Запад. Това става в далечната 1970 година и оттогава за Гросман се говори и пише – до 1991 в свободния свят, от там нататък – и в бившия социалистически лагер.[1] Ето, почти две поколения по-късно, имаме я и на български. А е писана още по-рано, в годините 1955–1963 – предсмъртните му години. Писал я е свободно, защото я е писал „за чекмеджето”. Свободна книга, но родена в несвободно общество преди три поколения – има ли какво да ни каже днес? И има ли какво да ни каже нейният отдавна напуснал ни родител?

Фактология

Роден е (1905) в прокатолическия, но преобладаващо еврейски град Бердичев, насред православна Украйна, в охолно, културно, ляво еврейско семейство. Приема идеологията на руската революция, чиято практика е премахнала, наред с други неща, и имперската дискриминация против евреите. Работи като инженер-химик и публикува разкази, докато през 30-те години на ХХ век решава да стане писател. За разказа му В град Бердичев революционерът Бабел възкликва: „Ей ти я нашата чифутска столица видяна с ново око!” (1934). А „контрата” Михаил Булгаков недоумява: „Как ще благоволите да ви разбирам – нима нещичко смислено все пак може да бъде напечатано?”[2]. Обобщава Корней Чуковски (1935): „След него другите съветски писатели трудно се четат”[3]. До началото на германо-съветската война пише разкази и роман, които днес се четат като предистория на явлението Гросман. През войната е безстрашен фронтови кореспондент, блясва с информативни и минимално идеологизирани материали.[4] Заедно с Иля Еренбург съставя първата съветска документална Черна книга за избиването на евреите, която излиза на английски (Ню Йорк, 1947) – а на руски е забранена поради готвената от Сталин държавна разправа със съветските евреи. По военните следи пише романа За правото дело, чиято първа част (1952) предизвиква спорове, предложена е за сталинска награда и отхвърлена лично от Сталин.

Втората част – Живот и съдба (1959) – е забранена. Ето как. Гросман е изпратил ръкописа си на писателя Кожевников, началник на „дебелото” списание Знамя, което е сключило с него договор за публикация.[5] Писателят Кожевников донася в КГБ. Така четем първия и политически доста точен анализ на този роман в писмото на тогавашния началник на КГБ до тогавашния началник на СССР (1960): „Романът, външно посветен на Сталинградската битка и на събития, свързани с нея, се явява злостна критика на съветската социалистическа система. Описвайки събитията, свързани със Сталинградската битка, ГРОСМАН отъждествява фашистката и съветската държави, клеветнически приписва на съветския обществен строй черти на тоталитаризма, представя съветското общество като общество, жестоко потискащо личността на човека, неговата свобода. То е населено с хора, живеещи в страх един от друг. […] Съдейки по романа, излиза, че не войната и фашизмът, а съветската система, съветският държавен строй са били причина за множество несправедливости и човешки страдания. На страниците на романа се показва, че съветски хора без видими основания биват подлагани на [смъртно] наказание, хвърляни в затвора, заставяни да мълчат, изгонвани от работа, унижавани, оскърбявани, принудени да изпитват произвол и насмешки”[6]. В резултат, КГБ „арестува” романа – изземват всички машинописни екземпляри, както и всички чернови и подготвителни материали. Следващият началник на КГБ предлага и Гросман да бъде арестуван и подведен под наказателна отговорност.[7] Но и Гросман праща до Хрушчов писмо. В него пише: „Методите, чрез които искат всичко случило се с моята книга да остане тайна, не са методи за борба с неправдата, с клеветата. Така не се води борба с лъжата. Така се води борба против правдата”. И още: „Няма смисъл, няма правда в сегашното положение, в моята физическа свобода, когато книгата, на която отдадох живота си, е в затвора – нали съм я написал аз, нали аз не се отрекох и не се отричам от нея”[8]. И не го арестуват, само един „главен идеолог” му обяснява защо никога няма да публикуват книгата – със следните думи: „Защо към атомните бомби, които ни готвят враговете, да добавяме и вашата книга?”[9].

През 1961 година заедно с Живот и съдба е иззет и ръкописът на повестта Всичко тече, започната през 1955. Гросман – както се чувства погребан заедно с романа си, както е останал почти без приятели и без пари, както е заболял от рак, който наистина го убива три години по-късно – намира отнякъде сили да напише повестта си отново. И то – двойно по-дълга![10]

За писателя

И много, и малко да знаем за Гросман, лесно можем да научим още – примерно, в интернет има много материали на много езици.[11] Като преводач на Гросманова книга всички са ми интересни – добрите — с което казват, лошите – с което не казват. (Не! Не защото съм му преводач, ми е интересен Гросман – защото ми беше интересен, затова му станах преводач!) Когато започнах да организирам впечатленията си, усетих се, че съм захванал наратив, който щеше да излезе по-дълъг от самата повест. Затова за автора, както и по-долу за книгата, подбирам само няколко ключови пункта.

Евреин?

Съветски хора помагат на немците да убият майката на Гросман. Убита е като еврейка заедно с още около един милион съветски евреи.[12] Немците са от съответните зондеркоманди и други служби, натоварени с този труд; съ-участващите съветски хора са организирани в полиция, или спонтанни помагачи – конформисти, неосоциални катерачи, ентусиасти и маргинали. Предположението е, че смъртта на майка му – такава, колективно изработена – е направила от съветския човек Гросман антисъветски мислител и писател. Антисъветски, но с неутолимото чувство за съветска вина – аналогична на синовната му вина, че е оставил майка си на такава съдба.

Преди мислех Гросман за публично безпроблемен по еврейска линия, от типа на Илф или Касил[13]. Днес не съм отишъл в обратната според мен крайност – че той е „еврейски писател”[14]. Мисля обаче, че наистина смъртта на майка му (той й е пишел писма до края на живота си, четвърт век след смъртта й) е препънала съветския писател Гросман, с великата страна ведно устремен към светлото бъдеще – и той стремглаво е полетял в политическото нищо и не се е провалил – както почти всички подобни нему – защото е съумял да си сътвори сам някакви захватки и застъпки. Но както и добрият Господ Бог, не ги е сътворил от нищо – но не ги е сътворил и от новооткритото си еврейство.[15] Във всеки случай самият той не смята така – иначе щеше да намери начин да го каже, защото е честен писател (и човек). Той изразява обратното: вместо да трасира връзката еврейство-антикомунизъм, прави пряката връзка еврейство-комунизъм: най-отчаяният комунист от неговите герои, най-вярващият палач, който и в ГУЛАГ умира с по вапцаровски неуязвима вяра – е именно евреин. Но това е в общия случай. В частния, личния Гросманов случай е друго. Конвенционалният взривател на „атомната бомба” на Гросмановия антикомунизъм действително е неговото еврейство, но материал за неконвенционалната верижна реакция става самият Гросманов комунизъм.

Гросман не е просто комунист, а политически мислещ комунист, възпитан в руско интелигентско семейство от ХІХ век. Такъв човек, като обърне мисленето в една идеология „на заден ход” – като си даде заповед „Анализирай!” вместо довчерашната „Синтезирай!” – стига докрай. Гросмановият антисъветизъм по произход е комунистически. Това ще разчепкаме по-долу. Но отсега можем да предположим – защото почти винаги е така – че оттук идват и силата на Гросмановия подход, и ограниченията му. (...)

* От одата на Пушкин Свобода (Вольность)
[1] Първата публикация e в Германия, на руски (1970). Ето и по-първите преводи: на италиански – Tutto scorre, 1971; немски – Alles fliesst, 1972; английски – Forever Flowing, 1972; френски – Tout passe…, 1972; сърбохърватски (Белград) – Sve teče…, 1973; испански (Буенос Айрес) – Todo fluye…, 1973; иврит (Тел Авив) – Hakol sorem, 1974; шведски – Allt flyter, 1977. Виж Heidemarie Salevsky, Aspekte der Translation, Peter Lang, 2009, S. 115.

https://books.google.bg/books?id=oByTowwMk8cC&pg=PA113&lpg=PA113&dq=alles+fliesst+grossman+text&source=bl&ots=FwNFER6U3v&sig=FXeHn_caj4PBgcNa3Gndx75dhxA&hl=bg&sa=X&ved=0ahUKEwj7-9Xg9JHUAhVGG5oKHWx5BB4Q6AEIYzAI#v=onepage&q=alles%20fliesst%20grossman%20text&f=false

N.b.: За по-лесен достъп навсякъде, където мога, ще давам препратките не от книжните публикации, а от интернет.

[2] Виж Семен Липкин, Жизнь и судьба Василия Гроссмана, http://www.belousenko.com/books/Lipkin/lipkin_berzer_grossman.htm. Липкин е поет, дългогодишен приятел на Гросман, един от двамата (вторият е Вячеслав Лобода), които опазват от КГБ ръкописа на романа Живот и съдба.

[3] В писмо до сина си Николай Чуковски, 22.10.1935.

[4] А сред военните кореспонденти е известен като „моралист”: примерно, в Германия „не си взима” нито вещи, нито любов. Затова в едно колегиално стихотворение, изреждащо лични характеристики, за него – за разлика от други – е казано: „Сред огън и насилия / крачи Гросман Василий / само дето не си взима нищо!” (Средь огня и насилий / едет Гроссман Василий / только он не берет ничего). А приятелят му Андрей Платонов му думал: „Вася, ама ти си Христос!” Семьон Липкин, цит. съч.

[5] Договорът е показан – така, че се чете – в изключително добрия документален филм на Елена Якович „Василий Гроссман: Я понял что я умер” (2014) в интервала 33:11-33:15. Виж на https://www.youtube.com/watch?v=J2z3aline2g

[6] Писмо от Александър Шелепин до Никита Хрушчов, 22.12.1960. Писмото е показано в същия филм. Виж интервала 00:22 – 0:02:12. Тук запазвам особеностите на текста на оригинала.

[7] Писмо от Владимир Семичастни до ЦК на КПСС. Същият филм, в интервала от горната бележка.

[8] Писмо от Василий Гросман до Никита Хрушчов, 23.02.1962. Целия текст на писмото виж напр. в Семен Липкин, цит. съч.

[9]Гросман се връща вкъщи и веднага записва какво му е казал членът на Политбюро на ЦК на КПСС Михаил Суслов. А главното ченге на СССР Семичастни донася на главния идеолог на СССР Суслов и разговора на Гросман вкъщи с жена му по този повод, очевидно подслушан, който завършва така: „Не може да го пререшат. Значи (… – текстът е извън кадър) само държавен преврат може (…) друг начин вече няма. […] Мъка ме хвана. И нататък, честно казано, дори не слушах какво говориха. Аз разбрах, че съм умрял” (същият филм, 01:47-2:05).

[10] Виж отново Семьон Липкин, цит. съч.

[11] Не искам да превръщам това писание в справочник, заради това няма да подкрепям такива твърдения с препратки към съответната обилна литература.

[12] Виж Тимъти Снайдър, Кървави поля. Европа между Хитлер и Сталин, Рива, 2015. с 374.

[13] Илья Ильф – половинката от блестящото литературно дуо Илф-и-Петров. В Златното теленце (Золотой теленок – наивно преведен на български като Златният телец – сакън да не би да запазим игрословицата!) двамата дружелюбно се присмиват на Западния експерт по еврейския въпрос, който не може да проумее как така в СССР (от края на 20-те години на ХХ век) „евреи има, но еврейски въпрос – не”). Лев Кассиль в Кондуит и Швамбрания разказва колко несъществуващ е антесемитизмът за децата в едно еврейско семейство, адкултурирано в руската висока култура малко преди революцията – макар че живеят в Украйна. Паметен е епизодът, в който малкото братче научава от улицата, че те са евреи, и пита батко си: „Ами котката ни – и тя ли е евреин?”.

[14] В Живот и съдба Гросман пише за своя автобиографичен герой: „Никога преди войната Щрум не беше мислил, че е евреин, че майка му е еврейка. Никога не му беше говорила за това майка му. [и т.н.]” (гл. 19).