BG | RU

ВОДИТЕЛИТЕ В БУРНИТЕ РАННИ ДНИ НА ЦЪРКВАТА

година 2022 / брой 171, Филип Димитров

  

Стълбовете на ранната църква


Деяния на апостолите (втората книга на евангелиста Лука) може с основание да се нарече Книга за водителството на Църквата. Това е история на човешките лутания на Христовите последователи и намирането на пътя въпреки това. Тя предлага примери за това как решенията на тези водители, каквото и да са коствали на тях самите, в крайна сметка са успявали да изведат общността от безизходица или да преодолеят съсипителна заплаха.


Не трябва да си представяме, че отношенията между тях са били безоблачни. Зад текста на св. Лука прозират спорове и съперничества, сблъсъци и изблици на буен нрав, както и сурови наказания. Иисус нямал намерение да променя човешката природа, затова и не променил природата на учениците Си. Техните човешки несъвършенства често се споменават в Новия завет. Но огромното достижение е, че въпреки тях те успели да съхранят и разпространят учението Му по света.


В Деяния на апостолите евангелист Лука, първият историк на Църквата, отделя специално внимание на няколко от Христовите следовници: Петър и Иоан, Стефан и Филип, Яков брат Господен, Павел и Варнава. Останалите или само се поменават, или дори не са споменати. Нямаме основание да оспорваме преценката му (направена от позицията на 60-те години на I век[1], че тъкмо тези хора най-силно са повлияли развитието на Ранната църква. Самият Павел използва фразата „стълбове на църквата”[2] за Петър, Иаков и Иоан. Можем лесно да отгатнем защо не споменава своя съмишленик Варнава; Стефан вече е умрял, а Филип (с когото той съжителства едва по-късно, когато пребивава в Цезарея на път за Рим, т.е. след като вече е написал посланието до галатяни), изглежда, е бил възприеман по доста полярен начин.


 


Справянето с противоречията


Първите напрежения в Църквата могат да се проследят в поведението на Иоан и Петър. Огромната разлика между тези двама мъже добре илюстрира колко трудна е била задачата да се изгради църковната общност. Може да се каже, че това са двамата любимци на Иисус. Петър е простосърдечен, необразован, страстен, бързорек и склонен към преувеличение. Неговото „никога“ лесно се превръща в „да и дори отгоре”[3]. Но той очевидно е искрен, схватлив и в същото време отстъпчив и готов на компромис. Иоан е по-млад, интелектуален, настойчив, отдаден, държи на думата си, но е суров в оценката за недостатъците на другите и е някак дистанциран. Това, което другите усещат чрез вярата си, той е способен да облече в думи; това, което другите предпочитат да представят чрез притчи, той формулира без колебание в метафизични понятия. И все пак, макар Иоан да е „ученикът, когото Иисус обичаше”[4] и комуто Той поверява грижата за майка Си[5], Симон е този, когото Той нарича Кифа (Петър) – скалата, върху която ще се съгради църквата Му. (Дори Иоан приема това в последната, 21-ва глава на своето евангелие, която изглежда добавена впоследствие, макар и пак от неговата ръка.)[6] Разликата между тях е толкова голяма, че всички я забелязват. Известни търкания естествено са неизбежни и се долавят в евангелията. Но съзнанието за огромната значимост на задачата им ги кара да търсят мостове помежду си. Впечатляващи са пасажите от Деянията, които описват как те двамата отиват навсякъде заедно, като че ли за да дадат зримо доказателство за това, че въпреки всичко са единни.


Днешните хора биха се запитали: „Защо да е било толкова необходимо да пазят единството на Църквата?“ или „Какво точно значи единство?“. Каквито и да са отговорите на тези въпроси, едно е ясно: Ранната църква е усещала нужда от единство съвсем осезателно.


Иоан успял да вникне така дълбоко в учението на Иисус, че да формулира думите, с които започва евангелието му.[7] А това учение не е лесно и за формулиране, и за обясняване. Петър пък бил стъпил здраво на земята. Той неслучайно е скалата. Затова тъкмо той говори по-често на хората. Очевидното интелектуално превъзходство на Иоан постепенно го поставя във втората позиция, макар и някои от следовниците да го предпочитат.


Има предание за една последна среща десетина години след разрушаването на Иерусалим и Храма между Иоан, Филип и Натанаил някъде в Мала Азия, която трябва да има своето значение. Тези тримата днес бихме причислили към групата на „интелектуалците“ на Ранната църква.[8] Тя обаче била малобройна. На другите им било по-лесно да боравят с притчи, за да предават посланието си без по-нататъшни обяснения. За тях вдъхновената реч на Петър била по-разбираема.


Петър бил човек с голяма енергия и под неговото водачество броят на последователите бурно нараснал. Но не било само това. Той знаел мисията си. Бил избран да бъде скалата, Петър, върху която да се съгради Църквата така, че „портите адови да не й одолеят”[9]. Това било задача дори много по-тежка от привличането на последователи. (...)


 


 


[1] За датирането на Деянията вж. Guthrie, Donald New Testament Introduction, Apollos/Inter-Varsity Press 1990 p.p. 355-365.


[2] Галатяни 2:9.


[3] Иоан. 13:8-9.


[4] Иоан. 21:20.


[5] Иоан. 19:26-27.


[6] Сходно виждане и у Robinson, John AT The Priority of John Meyer Stone 1987; също и Guthrie.


[7] Съществува дори хипотеза за ранно датиране на Евангелието на Иоан (вж: Robinson) и дори за това, че то може да е било първото. Вж: Current Approaches to the Priority of JohnMark A. Matson Milligan Collegе.


[8] Натанаил е този, когото Филип повикал, след като той, Натанаил, медитирал под едно дърво, да дойде и да види Иисус. Да си спомним окуражаващите думи на Иисус: Ето истински израилтянин у когото няма лукавщина (макар „под дървото“ той да търсел друга мъдрост – тази на „голите мъдреци“ от Изтока). Филип пък е онзи, който казва – в духа на езическите философи: „Господи, покажи ни Отца и това стига“.


[9] Мат. 16:18.




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org