ВЪЗХОЖДАНЕ КЪМ ТАВОРСКАТА СВЕТЛИНА

година 2021 / брой 163, Архим. Киприан (Керн)

От една страна, човекът изначално е предназначен за обòжение. От друга страна, със своите подвижнически усилия той изправя в себе си онова греховно, което извършва като внук на Адам. Очиства се, побеждава в себе си своите страсти, изкоренява лошите помисли, просветлява ума си, става „зрител на надсветовни видения“[1].

Движейки се по този път, човек става съсъд, способен да възприема божествената благодат, която – трябва постоянно да помним това – не се дава поради нещо[2] или в мяра, пропорционална на нашите подвизи, а заради нещо[3], просто от безмерната Божия любов към нас. Корелация между подвизите ни и Божията благодат няма.

Природата на човека е способна на обòжение, човекът от вечност е предопределен за съединяване с Бога. Още до създаването на света Непорочният Агнец е предназначен за заколение. А затова може да се говори и за вечно богочовечество.

Боговъплъщението е не само факт, случил се веднъж в историята, а и надсветовна реалност, от вечност, присъстваща в Божествения Съвет. Със Своята божествена благодат Бог е вложил Самия Себе си в това същество, сътворявайки го по Свой образ и подобие, и е въздигнал на земята съзнаващия себе си човек.[4]

В Боговъплъщението се извършва обòжението на човешката природа. При което св. Григорий Паламà подчертава двойното значение на този акт. На първо място, това е обòжение на нашата, човешката природа: „Както е слязъл [на земята], без да се измени, снизходилият към нас възхожда отново така, че без да се изменя по божество, въздига на горния Престол възприетата от Него наша природа“^[5]. На второ място – това е обòжение на всеки един от нас: „Чрез божествения и непристъпен огън на своето божество Логосът Божи… е очистил нашата природа от всякаква страстна наклонност и я е направил подобна Богу и сякаш огнена. И не само това смесено естество, което Той е приел заради нас, но и всекиго от удостоените с Неговото общение Той е направил Бог чрез причастяване с огъня, който Господ е дошъл да свали на земята“[6]. „Във Възкресението и Възнесението на нашия Спасител ние всички участваме и ще участваме, тъй като това е възкресение и възнесение на човешката природа, и не на човешката природа изобщо, а и на всеки, който вярва в Христа и който изявява своята вяра“^[7].

Интересното е, че тук се подчертава не просто обòжението на човешката природа, а и на всеки отделен човек. Това, което се има предвид, не е спасение на човешката природа изобщо, която не съществува вън от конкретната личност, а на всеки един от нас. От това положение св. Григорий извежда важни прагматически заключения.

В устата на Спасителя, Който казва на Мария Магдалина „не се допирай До Мене, защото още не съм възлязъл при Отца Си…“ (Иоан. 20:17), се влага: „Тялото, в което сега [след Възкресението] съм облечен, е по-лесновъзносимо и по-действено от огъня, и може да се възнесе не само на небето, но и към Самия Наднебесен Отец“^[8]. „Господ е възнесъл на небето нашето смесено естество и, като богопoдобно, го е направил и съпрестолно на Отца“^[9]. Със Своето възнесение Спасителят е открил пътя към небето за всекиго. „Както Неговото поклоняемо тяло, което в същата тази ипостас е сполучило да е заедно с въипостасения Божи Логос, макар и да се е отделило от душата в тридневната смърт, ни най-малко не се отделя от божествеността, точно така и при онези, които приживе са били приготвени за жилища на Светия Дух, след смъртта вселилият се в тях Божествен Дух не се отделя от мъртвите им тела“^[10]. В този живот се допуска човекът да е изкушаван от дявола, „… за да може леко да победи отстъпника от истинския живот, праведно да приеме блаженото безсмъртие и да пребъде в божествен живот навеки“^[11].

Не следва обаче да се мисли, че теосисът (обòжението) е дял на праведните само в бъдещия живот. Като мистик, Григорий Паламà знае и друго. Подобно на св. Макарий, на ареопагитиките, на св. Максим и на преп. Симеон, той опитно е познал, че чудото на Тавор е не само предобраз на бъдещия век, а достояние на чистите сърца и в този живот. На Тавор Спасителят взема със Себе си „най-добрите“ Свои ученици, избраните; това е една от мислите в литургическото богословие на празника Преображение. С други думи, за християните с това се подчертава известен езотеризъм и йерархичност в познаването на божественото. Равенство в познанието и в божествения живот няма и такова не може да съществува, както то и въобще отсъства от божествения замисъл. Само избраниците познават висшето; само Петър, Яков и Йоан завежда Господ на „високата планина“, само на висшите, посветените в тайните на свещената исихия, е дадено да бъдат участници в преобразяването, станало на Тавор и още в този живот. Пътят към това е аскетически, а плодовете му са неизказани. Ето примери.

„[Свещенобезмълвието] се състои в обръщане и събиране на ума в себе си, а най-вече (макар че да се твърди това е необичайно) в обръщане към ума на всички душевни сили и в активност съобразно и Самия Бог… Ето тогава, когато душата не се отвлича от всевъзможни отношения, той с труд намира мир, достига истински покой, пребивава сам по себе си, мислейки самия себе си изключително чрез самия себе си и доколкото е възможно, мисли Бога, благодарение на Когото съществува. Тогава той се издига над собствената си природа и се обòжва по причастност, постоянно преуспявайки в по-висшето“^[12]. Това богопричастие и осияване с небесната нетварна светлина е изобщо дял на светците. Св. апостоли Петър и Павел „… изясняват превишаващото сетивата с оглед на самите наднебесни и надсветовни [откровения], излъчвайки светлина, в която „няма изменение, нито сянка от промяна“ [Иак. 1:17]. Те не просто извеждат от тъмнината към тази чудесна светлина, но превръщат в светлина онези, които се приобщават към нея, правят ги създания на съвършената светлина, така че всеки от тях да просияе като слънце при бъдещото Пришествие и явяване в слава на светоначалствения и богочовешки Логос. Изгрявайки заедно като такива светила за нас, те просвещават Църквата“^[13].

Същата мисъл Паламà изказва още и когато възхвалява Кръстителя Йоан и светия великомъченик Димитър. Св. Петър Атонски пък се е издигнал „над човешката природа и променил се с истински божествено изменение… до свръхестествено достойнство“^[14].

В обòжението, което по този начин започва да се осъществява още тук, на земята, но което ще бъде завършено едва в Царството на славата, се изпълнява Божият замисъл за човека: „… на всички тях създалият сърцата и вникнал във всички техни дела [срв. Пс. 32:15], като ни се явява в плът, … възсъздавайки увреденото [заради греха], иска сега от нас онова, което Той отначало, при създаването, е вложил в нашите души. Защото и за идното учение Той е положил съответно начало, а впоследствие дава учение, съответстващо на изначалното създаване, като не прави нищо друго, освен да очисти красотата на създанието, омрачена с приемането на греха“^[15]. Христос е избрал Своите апостоли от бедните, невежи и прости хора, но „… и най-убогият, най-нищожният, най-редовѝят, ако показва готовност и надлежно влечение към прекрасното, може не само да познае божественото учение, но и сам по благодат да стане учител“^[16]. В това Паламà вижда осъществяващото се наше богоосиновяване или, иначе казано, нашето обòжение.

Важното е, че при духовно съвършенство човек може да стане по-висш от ангелите и да свети за самите ангели. Не само ангелите са „втори светлини“, отразяващи първата, божествената светлина към хората. И самият човек може да се издигне по-високо от тях, сам да стане непосредствен причастник на божественото изливане на светлина. Не само в ипостаста на Богочовека човешката природа е превъзнесена по-високо и от ангелските чиноначалия (литургическото богословие на празника Възнесение), но и за самия човек, като такъв, е възможно да превъзхожда ангелите по благодатна светлина.

Да си спомним, че за Паламà човекът е в известни отношения по-висш от ангелите – че повече в сравнение с тях е създаден по образ и подобие.[17] От това йерархичността не се нарушава. Йерархичността се наблюдава не в степента на безплътността, а в степента на съответствието и зрелостта за приемане на Бога, за обòжение.[18] На ангелите е дадено да бъдат просто отразители на светлината, докато на човека е предоставено да стане бог. Божественият Логос не е станал Богоангел, а Богочовек. От вечност човекът е в цялата си пълнота, т.е. в целия свой психо-физически състав, божествен. До такава възвишеност в мисълта за човека не е достигала нито една богословска система вън от православието. (...)

[1] Из богослужебната прослава на св. прор. Захария. Б.пр.

[2] По смисъла на награда, на нещо, което се полага на човека заради негови заслуги. Б.пр.

[3] Ще рече, с някаква цел, намерение. Б.пр.

[4] В бележка на руския редактор тук е посочено, че „архимандрит Киприан цитира св. Григорий [Паламà]“, но без да се посочва конкретното място от съчиненията на св. Григорий; същевременно мястото, посочено в труда на о. Киприан Антропология святого Григория Паламы (Париж: „YMCA-Press“ 1950), съкратен вариант на последната глава от който е този текст, не съответства на преведеното от автора; оттук и до края на настоящия превод бележките на автора следват изданието от 1950 г. Б.пр.

[5] Homiliae 21 – PG 151, 276D.

Превод по изданието: Γρηγορίου τοῦ Παλαμᾶ ἅπαντα τὰ ἔργα, 10, ἔκδ. Π. Χρήστου (= Έλληνες Πατέρες της Εκκλησίας [ΕΠΕ] 76), Θεσσαλονίκη 1985 (нататък – ΕΠΕ 76), XXI 3, 5-8. Б.пр.

[6] Ibid., col. 280D.

ΕΠΕ 76, XXI 10, 4-10. Б.пр.

[7] Ibid., col. 277A.

ΕΠΕ 76, XXI 4, 5-9. Б.пр.

[8] Homiliae 20 – PG 151, 269D.

Превод по изданието: Γρηγορίου τοῦ Παλαμᾶ ἅπαντα τὰ ἔργα, 9, ἔκδ. Π. Χρήστου (= ΕΠΕ 72), Θεσσαλονίκη 1985 (нататък – ΕΠΕ 72), XX 9, 11-16. Б.пр.

[9] Homiliae 19 – PG 151, 248D.

ΕΠΕ 72, XIX 1, 15 sq. Б.пр.

[10] Vita Sancti Petri Athonitae 47 – PG 150, 1036C.

Превод по изданието: Γρηγορίου τοῦ Παλαμᾶ, Συγγράμματα 5, ἔκδ. Π. Χρήστου, Θεσσαλονίκη 1992 [нататък – Συγγράμματα 5], II 47, 7-12. Б.пр.

[11] Capita CL physica, theologica, moralia et practica 24 – PG 150, 1152.

Превод по изданието: Saint Gregory Palamas, The One Hundred and Fifty Chapters, ed. R. E. Sinkewicz, Toronto: „Pontifical Institute of Medieval Studies“ 1988, 42,15-23. Б.пр.

[12] Vita Sancti Petri Athonitae 17-18 – PG 150, 1012AB.

Συγγράμματα 5, II 17, 20 – 18, 11. Б.пр.

[13] Homiliae 28 – PG 151, 356C.

ΕΠΕ 76, 3, 14 – 4, 2. Б.пр.

[14] Vita Sancti Petri Athonitae 5 – PG 150, 1000B.

Συγγράμματα 5, II 5, 9-11. Б.пр.

[15] Беседа 47 (в атинското издание [авторът не уточнява кое е това издание (б.пр.)] – 45-та), с. 40-41.

Γρηγορίου τοῦ Παλαμᾶ ἅπαντα τὰ ἔργα, 11, ἔκδ. Π. Χρήστου (= ΕΠΕ 79), Θεσσαλονίκη 1986 (нататък – ΕΠΕ 79), XLV 1, 1-12. Б.пр.

[16] Пак там, с. 59.

ΕΠΕ 79, XLVII 1, 10-14. Б.пр.

[17] Capita CL physica, theologica, moralia et practica 39; 43; 62; 63 – PG 150, 1148B; 1152C; 1165A; 1165D.

[18] Homiliae 16 – PG 151, 204A.

Търси