BG | RU

ЗА РАДОСТТА

година 2021 / брой 165, Майкъл Едуардс

  

Опитът на християнина и на християните ще се промени изцяло, ако се откажем от някои направления на мисълта или практики, привилегироващи било навъсеното християнство, отбягващо „нищото“ на земния живот, било сантименталното и невъздържано християнство, което изглежда крайно повърхностно. Защото Библията привлича вниманието ни върху една стъписваща радост.


Неуместно ли е да се говори за радостта? Или е жестоко, докато светът страда? Не, при условие че пристъпваме със страх и трепет и съзираме в радостта нещо по-различно, отколкото приятното чувство. Ако усетим, че радостта, вместо да ни затваря в нашето благоденствие, ни открива към другия и че по тайнствен начин съдържа в себе си спасително насърчение, нещо във висша степен желано, което, както ще видим, може би винаги ще желаем.


Радостта не е щастието, тя го надмогва. За живота и най-вече за разбирането на живота тя е наистина важна. Някои философи, сред които Бергсон и Спиноза, дори са били склонни да смятат, че радостта е обвързана с дълбокия порив на живота. За Бергсон в Духовната енергия радостта „винаги възвестява, че животът е успешен, че тя печели терен и побеждава: всяка голяма радост има тържествуващ акцент“. За Спиноза в четвъртата част на Етика радостта е участта на оногова, който „действа добре“ и в съгласие с „нещата, каквито са в себе си“, признавайки, че „всичко следва необходимостта на божествената природа и се извършва според вечните закони и правила на природата“. Да си радостен, означава да се удържиш в ядрото на жизнения порив, в лоното на безкрайното Цяло.


Радостта е като че ли императив, произтичащ от реалността, който сме длъжни да търсим. Истинската радост обаче е нещо друго и много повече от радостта, която обикновено изпитваме. Литературата и всички форми на изкуството са нейно отражение. Какъвто и да е сюжетът на творбата, често отчайващ, ужасяващ и тъжен, каквато и да е материята на творбата: думи, звуци, щрихи, обеми, движения, изглежда, че радостта ги трансцендира. Радостта на формата е безспорна, тя ни обзема, щом ѝ обърнем внимание. Тя надмогва обикновеното аристотелистко удоволствие на доброто подражание, което обяснява успеха на нещо, което само по себе си не ни се нрави – като одрания вол на Рембранд или лудостта на крал Лир; тя е един вид ексцес на творбата, същевременно поместен вътре в творбата; все едно, че целта на изкуството е да създава една често парадоксална радост, винаги независима и sui generis[1]. Замислете се за радостта от „Момичето и смъртта“ на Шуберт, от „Одраният вол“ на Рембранд в живописта или за смисъла на фабулата в „Крал Лир“ на Шекспир. В мига, в който творбата предизвика у нас съчувствие, стъписване, възмущение или дълбока тъга, голямата радост ни изненадва. Трябва без съмнение да я наречем естетическа радост, ала това не е простата радост на естета, наслада, която не засяга цялостната личност или изключва осъзнаването на реалността. Може би интуицията за красотата, противостояща на нещастието в живота, ни помага да отидем отвъд самото нещастие.


Литературата е в състояние да ни разкрие тази особена радост и да ни помогне да се докоснем до нея. В „Бурята“ на Шекспир персонажите се озовават на въображаем и почти пустеещ остров, събрани от магията на Просперо. Накрая Просперо намира узурпатора, заграбил му княжеството, и дъщеря му се сгодява за кралски син; тези, които сме смятали за мъртви, са живи, а пък онези, които са страдали, смятайки, че са претърпели крушение, се оказват живи и здрави. Бихме могли да сметнем подобна развръзка за твърде лековата. Ала зрителите виждат, че не става дума за обичаен „хепиенд“. Един от героите коментира сполетялото го бедствие, призовавайки ги да го приемат с думите: „О, радвайте се/но не с обичайната си радост“. Изблик на радост, прекомерна радост, тъй като всичко се случва под знака на очарованието – поне според известните думи на Миранда, очарована от „блясъка на новия свят“ – доколкото зад магията на Просперо се привижда действието на боговете, „проправили пътя“, водещ към развръзката. Магията му се възприема като истинско чудо. Зрителите, подобно на персонажите, отиват „отвъд обичайната радост“, прекрачват прага и се озовават в свят, където властва божественото.


В което може би е и отчасти скритият смисъл на заглавието на пиесата. Ако героите разпознават в морската буря, която е всъщност илюзия, реален духовен и психологически смут, не се ли дължи това и на смисъла на латинската дума, залегнала в основата на бурята – tempestus идващото с времето? Особената им радост се ражда от онова провидение, което ги събира в добрия момент и на доброто място, за да се разкрие свръхестественото и те да се възрадват, виждайки как се осъществява привидно невъзможното.


Тук може би се крие тайната причина, поради която Просперо накрая се отказва от магията, а Шекспир – от изкуството си. Писателят разбира, че всичко може да направи в изкуството, където нищо не му се съпротивлява: че може да разреши чрез магията на въображението всички проблеми в една драматична ситуация, предизвиквайки у героите си изблик на радост и чувството на екзалтация от навлизането им в нов свят. Ала той в същото време съзнава, че в реалността проявата на чудото или на съпровождащата го непомерна радост е дар и че неговото изкуство тук стига до границите си. Величието на „Бурята“ и нейното значение в театъра идват от тази прозорливост. Това е драматична творба, в която авторът признава, че театърът действа с магия и че си служи с поезия, за да покаже възможното възрадване на света, наличието в човешкото съществуване на нещо друго, но че в крайна сметка той се подчинява на сила, по-могъща от него.


Това друго нещо става още по-ясно в една от големите поеми на английския романтизъм – „Славеят“ на Колридж. Слушайки нощем песента на славея, Колридж влиза в единение с природата, в общение с всички природни реалности. Поетът се спира на славния миг, в който славеите замлъкват, когато луната се скрие зад облак, и как отново запяват в хор, когато луната, появявайки се отново, „пробужда земята и небето“, създавайки във видимия свят „единно усещане“. Той съзира в природата „нещо повече от природа“, разказва ни как успокоява ридаещото си малко дете, пробудено нощем. Излиза с него от дома, детето вижда луната и изведнъж престава да плаче, „смеейки се мълчаливо“. Защо се смее, а не проявява интерес към новия обект, който привлича вниманието му? Колридж усеща в тази на пръв поглед странна реакция, в смеха на очарованието, знак за съкровената връзка между всички природни елементи, пораждаща дълбока и необяснима радост. Ненадейно възвърналата се песен на славеите и смехът на още непроговорилото дете разполагат тази инстинктивна връзка в дълбините на битието, отсам или отвъд разума, очертавайки цяла теория за живота или за свръхестествената природа. И Колридж скоро задълбочава странното усещане за онова, което ни убягва, като сравнява очите на детето си с тези на славеите, които „проблясват“ на лунната светлина, мечтаейки за мига, в който порасналото му дете само ще слуша нощната песен на славеите, „обвързваща радостта и нощта“. Нощта: обратното на обичайния дневен живот; дългият миг, когато след оттеглянето на светлината светът пак става видим. (...)


 


[1]Своенравна (лат.). Б.пр.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org