This soul, or life within us, is always saying the very opposite to what other people say

Вирджиния Улф 

1. Думата психология се появява едва през XVI век. Употребена е за първи път в заглавието на съчинение на хърватския хуманист Марко Марулич (1450–1524) Psichiologia de ratione animae humanae lib. I, което е изгубено. Терминът влиза трайно в употреба в края на XVI век. Йохан Томас Фрайг (1543–1583) отделя специално място на психологията в Quaestiones Physicae (1573 г.). Немският учен следва Аристотел и за него психологията е част от физиката (т.е. от природознанието) и един от дяловете на антропологията (термин, изкован през 1501 г. от немския лекар Магнус Хунд), която се разделя на анатомия, наука за тялото и неговите органи, и психология, наука за единената с човешката душа психика и нейните способности. През 1590 г. излиза Psychologia на марбургския професор Рудолф Гоклениус (1547–1628), първата творба под това заглавие.

Психологията възниква в парадигмата на научната революция също като анатомията на Везалий, космологията на Коперник, химията на Бойл. Тя се развива под влиянието на медицината и две основни направления, които са се запазили и до днес: психофизиологията и психопатологията. Натуралистичната психология търси да опише и обясни психичните състояния, тъй както физиологията изследва органичните процеси. Тази първа психология намира своя завършен израз в Psychologia empirica (1732) на Кристиан Волф (1679–1754), който установява правила и закономерности на мисленето, тъй както физиката на Нютон определя законите за движенията на телата. Немският философ създава и „психометрията”, метод за измерване и математическо моделиране на психичните процеси. Така психологията става наука, отказвайки се от „душата” в името на обективното изследване на вътрешните състояния и откриването на техните закони.

Новата наука се развива предимно в Германия, Холандия, Англия, страните на Реформацията. Под нейно влияние тя се изпълва и с друго съдържание. Психологията на реформаторите се определя от разграничението, което прави Лутер, между външния, или плътския човек и вътрешния, или духовния човек в За свободата на християнина, разграничение, което трайно бележи протестантската (модерната) душа. Външният човек е роб на греха и света, на желанията и обстоятелства, ала вътрешният човек е истински свободен, със свободата, с която го дарява изкупилият го на кръста Христос. Така християнинът е едновременно свободен и роб, но в различни области: свободен във вярата и роб на плътта и делата (затова и те не спасяват): simul justus et peccator (едновременно праведен и грешен). Не става, значи, дума за противопоставяне между душата и тялото, а между два начина на съществуване: на вътрешния човек, който живее според своята съвест и духовните неща, и външния човек, който живее според плътта и светските неща. Лутер подчертава значението на личния опит и емоционалния живот: съвестта не е само следване на добрите принципи и верни съждения, а единяване на разума и сърцето, тя не е просто познаване на право и грешно, но и чувство на радост, на тъга и покаяние.

Необходима е специална грижа за душата (Seelsorge), за да може тя да се обърне и да приеме напълно формата на живот на вътрешния човек. През Средновековието тази грижа се практикува единствено в манастирите, сега реформаторите я разпростират върху всички верни. По същото време впрочем и свети Игнатий Лойола открива основното звание на Йезуитския орден, а и на цялата Контрареформация именно в грижата за душите (cura animarum). Така през ранната модерност духовникът, бил той протестантски пастор или католически свещеник, започва да се грижи за душата на верния, без да принуждава тялото, без да раздава награди и наказания, а за да я лекува и подкрепя в нейния път през света към Бога. Този път, при това, е строго личен: всеки, макар и с дискретната помощ на духовния наставник, трябва сам да го измине.

2. Психологията е рожба на ренесансовия натурализъм, който се стреми да изследва човека като част от природата и родената от Реформацията и Контрареформацията грижа за душите. От самото начало нейното поле е разделено: два предмета, два метода, два напълно различни проекта, като спорът между представителите на двете големи направления продължава и до днес.

Единият подход търси как по-пълно и точно да наблюдава, изследва и контролира психичните процеси. Другият се стреми да срещне и разбере съкровеното преживяване като барометър на ценното и смисленото във вътрешния живот. Днес психологията твърде лесно и неусетно прескача от втория в първия подход. (…)