За „Мълчание“ и милостта към себе си

Как се роди идеята за филма „Мълчание“? Чувал съм, че това е „проект, замислен със страст“, че го носите в себе си в продължение на дълги години, 20, може би дори 30…

 Препоръчаха ми романа на Шюсаку Ендо през 1988 г. Прочетох го през август 1989 г. във влака стрела от Токио до Киото, след като завърших снимките като Ван Гог във филма на Куросава „Сънища“. Не съм сигурен дали още тогава ме привлече идеята да направя филм по него. За мен историята беше толкова вълнуваща, толкова дълбока, че не бях сигурен, че изобщо мога да се доближа до нея. Но през годините нещо у мен продължаваше да повтаря: „Трябва да опиташ“. Получихме правата към 1990–1991 г. Около година по-късно аз и моят приятел и сътрудник по сценариите Джей Кокс опитахме да напишем първия проект. Ала още не бях готов. Това постави началото на един дълъг процес и едва през 2006 г. написахме първия истински проект за сценарий – вече имахме същинската структура на филма. През всички тези години обаче изобщо не си представях, че ще успея да го направя. Струваше ми се много… самонадеяно. Не знаех как да подходя към темите. След като вече имахме проект за сценарий, се сблъскахме с много трудности в обединяването на целия проект. През годините възникваха и много правни и финансови проблеми, така че всичко се заплете като същински гордиев възел, за разплитането на който бяха нужни усилията и времето на много хора. Сетне се появи проблемът с актьорите. Бях намерил актьори, които ми харесваха и които бяха „касови“, те също бяха съгласни да снимат, но след цялото това време те вече или не бяха „касови“, или бяха твърде възрастни, или и двете. Актьори, чието име гарантира намирането на необходимите средства за филма, актьори, които искаха да играят ролите. Затова целият процес отне толкова дълго време, ако трябва да бъде точен – 19 години, с много прекъсвания и започвания.

Връщайки се назад, виждам, че този дълъг процес на съзряване беше период на съпреживяване на историята, на истински живот – моя собствен живот – около нея. Около идеите в книгата. Тя ме провокира да мисля повече по въпросите на вярата. Сега гледам на този период като на един вид поклонничество – така го чувствам. Изумително е за мен, че получих благодатта да успея да завърша този филм в този миг от живота си.

 Как се разви желанието да създадете този филм? Дали бе просто идея, чиято реализация предстои в бъдещето, или вдъхновяваше и другата ви работа през годините?

Както ви казах, тази мисъл беше с мен. Живеех с нея. Струва ми се, че тя оказваше влияние върху всичко, което вършех. Върху изборите, които правех. Върху начина, по който подхождах към определени идеи и сцени в други филми, които завърших през тези години. С други думи, от една страна беше желанието да направя същинския филм, а от друга – присъствието на романа на Ендо, на историята като един вид стимул да мисля за вярата, за живота и това как да го живея, за благодатта и начина, по който се получава тя, и за това как всички те накрая могат да бъдат обединени в едно… всичко това ми даде по-голяма сила и яснота в конкретната работа по този филм.

 За вас да си вярващ човек и да си католик са две различни неща. Правилно ли съм разбрал? Какво имате предвид?

Вълнува ме това как хората възприемат Бога, или може би по-точно – как възприемат несетивния свят. Към Бога има много пътища, струва ми се, че изборът на конкретен път зависи от културата, в която човек живее. Моят път е бил и е пътят на католицизма. След дълги години на мислене за други неща, на потапяне тук и там, най-уютно се чувствам като католик. Вярвам в принципите на католицизма. Не съм учен. Не съм богослов, който може да спори за Троицата. Със сигурност не ме интересува политиката на институцията. Но идеята за Възкресението, идеята за Въплъщението, могъщото послание за състрадание и любов – това е истинският ключ. Тайнствата, ако човек е допуснат до тях да ги изживее, помагат да бъдем близо до Бог.

Разбирам, че това води до въпроса дали съм практикуващ католик. Ако това означава „Ходите ли редовно на църква?“, тогава отговорът е не. Но още в ранните си години стигнах до убеждението, че практикуването не е нещо, което може да се случи само вътре в една осветена сграда чрез определени ритуали, извършвани през определено време. Практикуването е нещо, което се случва отвън, постоянно. Практикуването всъщност е всичко, което човек прави, добро или лошо, и размисълът за него. Това е битката. Но за мен уютът и дълбокото впечатление от католицизма още в ранните ми години… мисля, че това е нещо, към което винаги се връщам.

 Във всеки случай ми се струва, че този ваш филм, изборът на роман като „Мълчание“, сякаш ви насочва към корените на християнската духовност и католическата вяра. В известен смисъл филм като по Бернанос. Какво мислите?

Съгласен съм, че той се насочва към корените на християнската духовност, но не съм сигурен, че мога да приема сравнението с Бернанос. За мен същинският въпрос е въпросът за благодатта. Благодатта е нещо, което се излива през целия живот. Тя идва в неочаквани моменти. Говоря това днес като човек, който никога не е преживявал война, мъчения, окупация. Никога не съм бил подлаган на такива изпитания. Има хора, които са се изправяли пред такива изпитания, като Жак Люсeйран, слепия водач на група от Френската съпротива, изпратен в Бухенвалд, където поддържа духа на другите лагеристи – всъщност от много години имаме проект да направим филм по неговите мемоари… И биде светлина. Същото се отнася за Дитрих Бонхьофер. Ели Визел и Примо Леви намират начин да помагат на другите. Не казвам, че примерът им е достатъчен, за да отговорим на въпроса къде е бил Бог, когато милиони хора са били подложени на систематично изтребление. Но тези хора съществуват, те са извършили деяния на изключителна смелост и състрадание, затова ги помним като светлина сред мрака.

Това не може да бъде разбрано през чуждия опит, а само през вашия собствен. Може да изглежда парадоксално, но се почувствах свързан с романа на Ендо, който е японец, така, както никога не съм бил свързан с Бернанос. У Бернанос има нещо толкова твърдо, толкова неумолимо сурово. Докато при Ендо винаги присъстват милостта и състраданието. Винаги. Дори когато героите не знаят, ние знаем, че милостта и състраданието присъстват. (…)