1.

Вик на душата или дълговечна нестихваща тъга. Всичко това израства не просто от негативните предпоставки: празнотата, зеещата бездна на душата, зейналата пропаст, която ни окръжава и която няма с какво да запълним! Не само от желанието да смекчим тая пустота расте религиозното томление, не – то има по-дълбоки подсъзнателни или свръхсъзнателни корени и носи неясно, смътно усещане или предчувствие за радостно Преизобилие, за всеудовлетворяваща Пълнота, за радостен, творчески Мир. Той е! – Душата чува това и иска да се докосне до Него. Ако се изразим с думите на апостол Павел, ние жадуваме „не да се съблечем, а да се преоблечем“, не да се избавим от пустотата, а да се докоснем до преизобилния Живот, да утолим жаждата на нашите души, скланяйки се пред извора на Живота. Тъй че можем да кажем заедно с много християнски и нехристиянски мистици, че тук активността е двойна – нашето дирене, нашият копнеж и Неговият зов. Макар да е едва доловим и смътен за нас, Неговият зов (в дълбините на нашето същество той е стожерът на духовното ни битие) предварва нашето томление. Нашият копнеж се ражда от Неговия зов. Така казват праведниците, боготърсачите и мистиците, които са Го зърнали, макар и отдалеч.

2.

Това томление на човешката душа е изразено с помощта на различни образи. Жаждата и водата, която я утолява; псалмопевецът например говори за кошутата, която жадува за водните потоци. И още: „Душата ми е към Тебе като жадна земя“. Бащин дом, убежище на Мира, Живот нетленен, сияние на непреходната Красота! Всичко това отеква в нас, идвайки от различни места, от различни времена и народи – ту като шепот, като обект на далечна надежда и копнеж, ту като радостна увереност.

Понякога то е само слаб звук, едва доловим намек, проникващ в художественото творчество и вътрешния свят на художника като смътно движение на душата, като някакъв порив, неосъзнат теоретически, но толкова по-плодоносен творчески. Може би това е върховната оплодотворяваща сила на художественото творчество – копнежът по красотата и нейното адекватно изразяване, безсъзнателното впускане, увличайки и другите, в дълбините на жизнената тъкан, в примамливия „заден план“, в недрата на жизненото изобилие. „Метафизическата струя“, тоест томлението, често присъства в изкуството и в творчеството на художника като невидим заден фон, без да е ясно изразена или осъзната от самия художник. Има мъка, има творческа болка, има стремеж нещо да се улови, да се изрази онова, което вълнува душата смътно, да се освети животът от някакви нови дълбини.

I pant, I sink, I tremble, I expire!

Толкова остро е това чувство в лириката на Шели. То рядко бива изразено така рязко, но някакво томление, някакъв стремеж да се схване, да се разбере животът, да се потъне в неговите дълбини, да бъде той осветен отвътре с оная вътрешна светлина, която му е присъща отвеки, макар и замъглена за повърхностния взор – това стремление често е характерно за неясните, тревожни дълбини на художественото творчество. Поради това и „най-простото“, наивно изкуство е нерядко символично, то съдържа неосъзнат, откъслечен намек за нещо по-голямо, от което е всъщност фрагмент. Колкото по-слабо е изразено това, толкова по-дълбоко и по-силно ни завладява. Често го срещаме в лирическите картини на Тютчев например. В тази напрегнатост на поетическите уши и очи, в безмълвното докосване до тези дълбини на покоя и тишината е великата красота. Може да се каже, че скритото томление е един от основните градивни елементи на изкуството. Нещо повече, изкуството се ражда от някакво смътно томление и поражда томление.

3.

Нека се върнем към образите на „томлението“. Особено ярък и характерен е образът на съпружеската любов, или по-точно, очакването на любовта, търсенето на Възлюбения – търсене без намиране, томление и душевен плам. „Нека ме целува той с целувки на устата си!“, тези думи от Песен на песните твърде рано стават израз и символ не на физическата страст, а именно на духовния копнеж по едничкия достоен, по последния и основополагащ Предмет на любовта, който единствен може да утоли жаждата на душата. В християнския свят още Ориген (III в.) и Григорий Нисийски (IV в.) тълкуват древноеврейската Песен на песните по този начин. Сред най-тълкуваните стихове са следните:

„Заспала съм, но сърцето ми е будно; ето, гласът на моя възлюбен, който чука: отвори ми, сестро, моя мила, моя гълъбице, моя съвършена! защото главата ми е цяла с роса покрита, и къдрите ми – с нощна влага... Моят възлюбен протегна ръка през пролуката, и сърцето ми се развълнува от него. Станах да отворя на моя възлюбен; от ръцете ми капеше смирна... Отворих на моя възлюбен, а моят възлюбен беше си отишъл. Душата ми примря, докле той говореше; търсих го, но го не намерих; виках го, но ми се не обаждаше... Заклевам ви, дъщери иерусалимски! Ако срещнете моя възлюбен, да му кажете, че изнемогвам от любов“. (…)