РАЗБИРАНЕТО НА ЦЪРКВАТА ЗА БРАКА И ДВИЖЕНИЕТО „БРАК ЗА ВСИЧКИ“
1. Обрат в общественото мнение?
Дали наистина обществените представи по отношение на брака и осиновяването на деца от еднополови двойки толкова са се променили, че германското население вече разбира брака не като съжителство на мъж и жена, а като трайна форма на обвързаност между двама души от какъвто и да е пол?... Като индикатор за това би могла да се смята незначителната съпротива, с която германското общество посрещна внезапното решение от юни 2017 г., въвело „брак за всички“[1], което бе взето след 45-минутни дебати на последното пленарно заседание в предходния законодателен период на германския Бундестаг. Като важни признаци за все по-голямото изпразване от съдържание на нормативното понятие за брак (според което бракът, съюзът на един мъж и една жена, е партньорство принципно до края на живота, от което по правило се раждат деца) се приемат преди всичко езиковите и статистически-количествените тенденции: все повече бракове биват разтрогвани; немалко съпружески двойки остават по желание бездетни; определението на еднополовите партньорства като „бракове“ все повече се налага във всекидневния език.
Също тъй се твърди, че зад съждението, че еднополовите двойки били по-лоши родители от майките и бащите, не стоят емпирични доказателства. Всъщност разширяването на осиновителното право, свързано с инициативата „Брак за всички“, рядко се обсъждаше в детайли преди взетото в кратък срок решение на Бундестага. Публичният дебат по-скоро следваше в дългосрочен план стратегически зададения дискурс на своите поддръжници, че дискриминацията на хомосексуалните в Германия най-сетне трябва да престане. Заигравайки се с често цитираното изречение на бившия президент на СССР Михаил Горбачов: „Който закъснява, животът го наказва“, привържениците на „Брак за всички“ се опитват да се рекламират като притежаващи по-голяма историческа далновидност и да събудят впечатлението, че вътрешната логика на развитие на модерните общества неизбежно се свежда до разпад на досегашното разбиране за брака.
Въпреки това има напълно заслужаващи вниманието доказателства, че очакванията, които в общественото съзнание се свързват с представата за един брак, поне в ядрото си не са се променили. Много двойки, които дълги години живеят заедно неформално, се венчават, когато се зададе дете, защото искат по този повод да придадат по-задължаваща форма на своето партньорство. Най-много деца – от десетилетия статистическите изследвания показват почти непроменена стойност от 75% – живеят при своите родители, които са венчани и отговарят на водещата представа за семейство, свързано в брак. Следователно от признаването на хомосексуалните и на дълготрайните съжителства в обвързаност между тях в никой случай не може да се направи извод за генералното разкъсване на връзката между брак и родителство в общественото съзнание, както твърдят привържениците на „Брак за всички“. Фактически понятието брак се употребява като средство за провеждане на семантична политика на равнопоставеност, което тепърва трябва да помогне за мнимата промяна на обществените възгледи, досега съвсем не разпознавана с нужната еднозначност, и да доведе до нарастващото внимание към нея сред населението. Допълнителната аргументация, че никому нищо не се отнема чрез символичното отваряне „за всички“ на понятието брак, внушава, че има само победители, щом новата езикова регулация най-сетне отдава на хомосексуалистите символичното обществено признание, което досега те очевидно не са имали. Тази сметка не отчита, че в едно общество, чиито смислополагащи институции са накърнени, всички са губещи.
С оглед на тази заблуда на общественото съзнание, която прикрива сериозни антропологически, културно-исторически, правно-исторически и конституционни възражения срещу „Брак за всички“ (тъй като неговите привърженици не искат да проиграят финалната победа чрез зачитане на съществени възражения), Католическата църква се намира в незавидно положение. За което всъщност до голяма степен сама си е виновна. Тъй като тя все още създава впечатлението, че не иска да признае без уговорки ино-битието на хомосексуалните и затова се съпротивлява на обществен консенсус, който им признава правото на брак. Със своите силни аргументи защо „една маса не бива да се нарече стол“, а едно хомосексуално съжителство – брак, тя вече не намира отзвук в обществения дискурс, защото я посреща недоверието, че храни подозрение и морални резерви спрямо сексуалните малцинства. (…)
[1] Законовата промяна, с която Бундестагът легализира еднополовите бракове, влезе в сила на 1 октомври 2017 г. Преди това еднополовите двойки имаха право да сключват регистрирано партньорство. Най-важната разлика между двете юридически положения е, че хомосексуалните партньори нямаха право да осиновяват деца. Б.р.