Следвайки основните принципи на Реформацията, нейните водачи се изправят пред един трудно разрешим на практика парадокс: съчетаването на изискването за подчинение на „всяка власт“ поради легитимацията на политическото статукво в Писанието и противоположната логика на Божия суверенитет, който осигурява свободата на съвестта според превъзходството на Божията благодат и на Божия закон. В това изложение са посочени накратко няколко реформаторски подхода за разрешаване на този парадокс.

           През 1520 г. Мартин Лутер публикува няколко трактата. В Обръщение към германските благородници той призовава кралете да се намесят в живота на Църквата и да я реформират с дадената им от Бога власт на териториите, които управляват. В друг трактат – Свободата на християнина – Лутер се противопоставя на еклесиологията на римокатолицизма. Той защитава идеята, че всички вярващи са царско свещенство и имат право сами да избират своите пастири. Но в хода на политическите събития, които произтичат от реформацията на Църквата, самият той сменя някои от своите позиции. Това се дължи на неочаквани за него отклонения на реформационното движение. След селското въстание от 1524–1525 г. изоставя идеята за независимото управление на местните църкви и започва да придава на управляващите принцове още по-съществена роля в управлението на Църквата. Така вече местните лутерански църкви ще загубят свободата да избират сами своите пастири.[1] Що се отнася до еретиците, Лутер, който някога сам е бил осъден като такъв, десетина години по-късно се съгласява с произнасянето на смъртни присъди срещу разпространители на ерес, когато тя противоречи на Писанието и на основни доктринални определения, утвърдени от Вселенските събори.

           В мисленето на Жан Калвин могат да се открият както сходства, така и различия с това на Мартин Лутер. Но Лутер остава първият му учител независимо от това, че по-нататък Калвин отива по-напред в надграждането и систематизирането на реформаторското учение.[2]

           Първото издание на Основи на християнството („Институцията“) от 1536 г. Калвин адресира до краля на Франция Франсоа I. Напрежението, което създава Реформацията в Европа, задължава френския реформатор да защити позициите си, като доказва на първо място тяхната политическа благонадеждност спрямо статуквото. Калвин намира за необходимо да декларира на висок глас, че се дистанцира от идеите на анабаптистите, от които кралят е сериозно обезпокоен. В Четвърта книга на Институцията Калвин ги критикува за това, че проявяват политически нихилизъм, като го обосновават с аргумента, че „щом сме умрели чрез Христос за елементите на света и сме пренесени в Божието царство в небесата, твърде мерзко и недостойно за нашето благородство е да се занимаваме с тези нечисти и профанни занимания относно делата на света, спрямо които християните трябва да са напълно отделени и чужди“[3]. Същевременно той тръгва в развитието на мисълта си от позиция, близка до тази на анабаптистите. Калвин е напълно съгласен, че духовното царство на Христос и гражданските закони са неща, твърде отдалечени едно от друго[4]. Категорично определя като „юдейска лудост“ желанието да се ограничи Христовото царство в елементите на света, защото „плодът, който очакваме по благодат от Христа, е духовен“. Различието с анабаптистите се открива в мнението на Калвин, че светското управление, колкото и да е външно спрямо Христовото царство, не му противоречи. Защото Христовото царство започва още тук на земята, вътре в нас, и ни вдъхва вече известен вкус за безсмъртното и нетленно блаженство. Според него целта на временния светски режим е да подхранва и поддържа „външното служение на Бога“, да опазва съществуването на Църквата в нейната цялост, да възпитава справедливи взаимоотношения, да опазва гражданското право и обществения мир. Особена тежест Калвин поставя върху ролята на магистратите – както в тяхната роля да опазват реда, така и да служат като коректив на царете и управителите на народите.

           Калвин придава на органите на правосъдието и на реда и един по-висш статут, който произтича от зависимостта на политическото измерение от третото – възпитателното – приложение на Закона. Това е важен елемент от учението му за ролята на Закона в делото на Изкуплението. От тази гледна точка магистратите в рамките на своите функции трябва да се считат отговорни на първо място за опазването на благочестието. Макар и „външни“ служители, те трябва да действат като викарии на Бога и да се грижат за възстановяването и поддържането на богослужение в дух на истина.[5] Целта на това възлагане на отговорност е да се преобрази, доколкото е възможно, цялото общество. В това отношение Калвин изразява несъгласие с някои от последователите на Лутер, които считат, че магистратите трябва да се грижат само за земните дела на хората, като поставят настрана служението на Бога.

           Калвин сякаш стои по-близко до разбиранията на анабаптистите в това отношение, които създават „анабаптистки“ църкви-комуни. Под въздействието на Калвин Женева се превръща в една духовна теокрация, но с ясно изразена насоченост към цялото общество, а не като селище от анабаптистки тип[6], в което не се приема разминаване между видима и невидима църква, което е елемент от еклесиологията на женевския реформатор.

           Макар и на второ място, Калвин би искал да види магистрати с подобна роля, каквато са имали демарките в Атина и публичните защитници в Рим. Одобрява обособяването на три власти „във всяко царство“ за институционална защита на свободите на народа, която е по Божия воля.[7] При наличието на такава трета (съдебна) институция той счита, че нейно задължение е да разпознае своето задължение пред Бога да защитава тези свободи като опозиция на злите и несправедливи владетели.[8] В такъв случай Калвин насърчава християните – не да се съпротивяват чрез средства на индивидуално непокорство или чрез стихиен бунт – но да търсят по институционален път защитата на правосъдната система от своеволията на някои владетели. Насърчава ги и в тяхното пряко участие във властта, та чрез тях Божията правда да прониква по-дълбоко в обществото. (…)

[1] Neal Blough, Luther et les Réformés radicales. Théologie évangélique, vol.15 n°1, 2017, p. 101.

[2] Виж Meine Veldman, Un point de vue historico-contextuel sur la doctrine de la justification de Calvin; Théologie évangélique, vol. 15 n°3, 2016, p. 35.

[3] Виж Jean Calvin, L’Institution chrétienne, Livre quatrième, XX, 2. Kérigma-Farel, 1978. (прев. мой).

[4] Jean Calvin, пак там, ХХ, 1.

[5] Виж Meine Veldman, op.cit. p. 47.

[6] Такова селище е Валдсхуд, на австрийска територия по онова време, в което общинските власти налагат кръщението да се извършва само с лична изповед на вяра.

[7] Jean Calvin, L’Institution chrétienne, Livre quatrième, XX,31.

[8] Jean Calvin, пак там, ХХ, 31.