СРЕДНОВЕКОВНАТА „ЗООЛОГИЯ” – ОТ АЛЕГОРИЧНОТО СКАЗАНИЕ КЪМ НАУЧНОТО ИЗСЛЕДВАНЕ

Настоящият текст следва да изпълни две задачи. Първо, да предложи един основен обзор на формите, в които се проявява знанието за животните през Средновековието, както и да представи функциите, целите, методологическите особености и своеобразията на съдържанието на текстовете, посветени на животинското царство, в жанровото им многообразие – от митологически вдъхновените и изпълняващи дидактически функции „бестиарии“ до систематичните трактати по естествена история на Алберт Велики. Обръща се внимание и на онези съчинения от Класическата и Късната античност, които оказват значително влияние върху средновековния естественоисторически дискурс.

Втората цел на текста е да се постави акцент върху своеобразното дело на Алберт Велики, в чиито научни съчинения бихме могли да открием един качествено нов подход към изучаването на природата и в частност на животните – подход, който традиционно се разглежда като постижение едва на науката от Новото време.

 

Знанието за животните в светлината на средновековната научна систематика

Заглавието на настоящия текст оповестява, че той е посветен на средновековната „зоология“. Ето защо е редно да обърнем внимание на следното. В Средновековието терминът зоология е все още неизвестен. В нито едно изложение на системата на науките от онази епоха не фигурира подобна научна дисциплина. Както е добре известно, на върха в йерархията на знанието тогава стои теологията, или онова интелектуално занимание, посветено на тълкуването и проясняването на Божественото откровение. След теологията идва редът на теоретически науки като математиката и физиката, или още натурфилософията, които още от времето на Аристотел се радват на завидно положение, доколкото техен предмет са необходими, всеобщовалидни истини. Следват логиката, диалектиката, реториката, сетне подчертано практическите дисциплини като медицина, астрология, земеделие, механика, архитектура, театър и прочее. Но средновековният човек, както впрочем и съвременният, е заобиколен, разбира се, от огромното множество на конкретните, единичните, своеобразните, чудноватите образувания на природата – безбройните растения, животни, скални образувания, минерали, климатични явления и какво ли още не. Или с други думи – царството на сякаш случайното, неизводимото от всеобщите закони на науките. Знанието за всички подобни природни феномени в Средновековието се нарича „естествена история“, една от функциите на която е да събира и представя информация за различни животински видове, за поведението им, за физическите особености, а както ще видим по-късно – и за нравствените им качества, за мястото им в ценностната йерархия на мирозданието.

Въпреки че естествената история не е част от учебните програми на университетите до самия край на Средновековието и въпреки че начинанията от естественоисторическо естество не будят особено уважение и не носят признание, все пак средновековният човек е ползвал знания относно животните. За пълноценното разбиране на шедьоврите на реторическата поезия аристократът се е нуждаел от сведения за алегоричните функции на образите животни. Теологът дирел в естествената история потвърждение и дори обяснение на онези откъси от Светото писание, в които се подвизават животни. Лекарят имал нужда да познава някои животински видове и лечебните субстанции, които би могъл да извлече от представителите им. (…)