Преди него никой не е дръзвал да пише поезия, като говори от името на Бог Отец. И никой не е успявал да се приближи толкова плътно до сърцето на Бога, за да ни яви най-съкровените тайни на божествения живот на Лицата. Върху поезията му се пишат впечатляващи богословски текстове като публикуваното в този брой на списанието изследване на Ханс Урс фон Балтазар, но когато четеш за първи път някоя от неговите Мистерии, се налага от време на време да поспреш – сред безкрайните повторения и монотонен ритъм изведнъж попадаш на образ или дума, които те поразяват като „двуостър меч“, а в гърлото ти издайнически засяда буца.

Още приживе той е знаменитост. След като прочита последните му две Мистерии, Ромен Ролан пише в своя дневник: „След Пеги аз не мога да чета нищо повече… Дори и най-великите на днешния ден звучат толкова плоско редом с него! Аз се придържам към противоположни възгледи, но безкрайно му се възхищавам“. Жак Копо[1] възкликва: „Това е красиво… възхитително, изключително красиво!“. Ален Фурние, който успява да издаде един-единствен роман, преди да загине на фронта през 1914 г., подобно на Пеги и мнозина други от тяхното поколение, пише след издаването на първата Мистерия за Жана д’Арк: „Това е съвършено възхитително… Аз знам какво говоря. След Достоевски навярно не е имало друг човек, който толкова очевидно да е Божи човек“.

Шарл Пеги се ражда през 1873 г. в Орлеан. Баща му и дядо му са винопроизводители и изработват бъчви. Майка му остава вдовица малко след раждането на малкия Шарл и издържа семейството с плетене на столове. До края на живота си Пеги ще се гордее със своя селски произход и със сръчността на майка си, изработвала най-сложните и най-красиви плетени мебели в цялата област.

Момчето посещава местното училище, където преподавателите забелязват трудолюбието и заложбите му. Получава общинска стипендия и продължава обучението си в лицей. Израснал в дълбоко религиозно семейство, той е сред най-добрите и по катехизис, дори печели награда. Всички са убедени, че пътят му трябва да продължи към прочутото École normale на ул. „Улм“ в Латинския квартал на Париж. Шарл Пеги обаче не успява да издържи изпита и без да дочака повиквателна, постъпва в армията. Годината, изкарана там, оставя дълбок отпечатък върху него. Казармата и животът под пагон очароват този набит, добре сложен син и внук на селяни. Дългите маршове, дисциплината, ясните задачи и най-вече възможността да се сражава очароват младежа, който има сърце и душа на воин.

През 1893 г., след отбиването на военната служба, Пеги постъпва в колежа „Св. Варвара“, където се запознава с Марсел Бодуен, братята Таро, Жозеф Лот. Между тях се ражда искрено и дълбоко приятелство. Ето как Жером[2] Таро си спомня за този период от техния живот в лицея, а година по-късно и в заветното École normale: „Пеги се чувстваше щастлив в този двор, където в пълнота се проявяваше първият от талантите му – да обединява около себе си хората, да им въздейства или казано по-точно, да си представя заедно с тях техния живот… Той ни пренасяше в удивително бъдеще, където ние се чувствахме като герои и богове. Той преднамерено преувеличаваше малките ни дарования. Пеги искаше да ни види по-извисени и неговото въображение остави върху всеки един от нас своя златен отблясък. И ако един или друг от нас успя да направи нещо хубаво, то в това има, макар и неосъзната, частица от Пеги…“. Каквото и да прави този младеж, той го прави с пълно себеотдаване. Такъв е и в приятелството. Когато най-добрият му приятел – Марсел Бодуен – умира съвсем млад, Пеги дълго време подписва произведенията си с псевдонима Пиер Бодуен, година по-късно пък се жени за Шарлот Бодуен, сестрата на приятеля си. Първородният им син получава името Марсел. Подобна посветеност и пълна отдаденост в приятелството изисква и към най-близките си хора и сътрудници.

В École normale Пеги слуша Бергсон, към когото изпитва голям респект до края на живота си, лекции му чете съвсем младият Ромен Ролан, пламенни речи държи завършилият същото училище водач на френските социалисти Жан Жорес. Харизматичната личност на Жорес, идеалите за социална хармония, световна солидарност и мистично братство пленяват сърцето и ума на Пеги. Всичките му най-близки приятели в една или друга степен са прелъстени от социализма и усещането за приближаващата се революция. Стремглавото отдалечаване от Църквата е в ход. Малко по-късно Пеги пише: „Колкото и да е прекрасна вярата на отделните католици, могъществото на съвременната църква се основава на користното лицемерие или на користния цинизъм“. Препъникамък за него се оказва и църковното учение за вечното страдание – струва му се, че идеята за всеобщата солидарност и братство е пропукана в най-дълбокото си основание.

Пеги не изучава социализма теоретично и систематично, по Маркс. Неговият социализъм по сполучливия израз на Жером Таро прилича повече на „социализма на св. Франциск“. Идеята му пък за революция е твърде далеч от „експроприацията на експроприаторите“, политическия терор и социалното инженерство, осъществило се само две десетилетия по-късно в Русия. „Революцията ще бъде морална или изобщо няма да се състои“ – обича да повтаря Пеги. (…)

[1] Жак Копо (1879–1949) – прочут френски театрален режисьор и педагог. Основоположник на съвременната френска режисура. Б.а.

[2] Жером и Жан Таро (Ернест и Шарл Таро) получават творческите си псевдоними от Шарл Пеги, който ги убеждава да се нарекат така в чест на св. Йоан Богослов. Б. а.