ДВЕ ГОДИНИ СЛЕД СРЕЩАТА В ХАВАНА. КАК СЕ РАЗВИВА ДИАЛОГЪТ МЕЖДУ РПЦ И ВАТИКАНА
В Хавана патриарх Кирил успя да убеди папа Франциск да се насочат не към старомодния икуменизъм, а към новия консервативен алианс. Икуменизмът като идея за обединение или поне за сближаване на църквите вече не изглежда привлекателен. След срещата бяха подложени на преоценка основни принципи на сътрудничеството: сега водещо значение има не богословието, а общите „традиционни ценности“; съвместните действия – това не са молитвата и богослужението, а благотворителните и социалните проекти.
В края на миналата година бях на конференция в Рим, където един от сътрудниците в Папския съвет за християнско единство уверено и емоционално рапортува за успехите в диалога с Руската православна църква. Освен срещата в Хавана той приведе само един друг пример – пренасянето от Италия в Москва и Санкт Петербург на мощите на св. Николай. По думите на ватиканския чиновник това беше значимо събитие, достойно за всякакви похвали. Във Ватикана са доволни и не го крият.
В конференцията участваха активни католици – учени, дипломати, обществени дейци. Те слушаха ватиканския чиновник с удивление и скепсис: да, пренасянето на мощите е нещо хубаво, но кога ще започне съдържателният диалог? Вие ни рисувате една красива картина, рапортувате, че на мощите са се поклонили два милиона руски поклонници, но в същото време за значителна част от православните в Русия католиците постарому си остават врагове и еретици. С други думи – мощите на св. Николай са едно, а католиците – нещо съвсем различно. Ще има ли някаква промяна? Къде са тук успехите, с които може да се гордеем?
На тези неудобни въпроси ватиканските чиновници нямат отговор. По всяка вероятност те разбират, че пренасянето на мощите е историческият максимум. Да, в някакъв смисъл това е театър, но друга красива картинка, други постижения не се очакват. Всички останали контакти са ограничени до тесния кръг на църковните дипломати и нищо повече от това.
Ако няма да е богословски диалог, то какво друго?
Има всички основания да смятаме, че въпросът за съдържателния богословски диалог дори не стои на дневен ред. И това е разбираемо: интересите на патриарх Кирил са в друга плоскост. Той трябва да демонстрира активни контакти със Запада в епохата на санкциите. РПЦ трябва да има свой политически ресурс в този труден за Кремъл период и за укрепването на този ресурс трябва да се поработи.
Константин Харчев, който в периода 1984–1989 г. беше председател на Съвета по религиозните въпроси и след това се посвети на дипломатическа работа, уверено свидетелства, че срещата в Хавана се е състояла „със съдействието на Кремъл“ и че в това „няма нищо необичайно и конспиративно“.
Тогава обаче няма нищо необичайно и в това, че богословският диалог и останалите собствено църковни задачи, които можеха да бъдат решени на срещата в Хавана или непосредствено след нея, нямат особено значение. Това е като черешката на тортата – ако поискаме – ще я сложим, ако не поискаме – няма. Не я сложиха.
Това, че и Ватиканът вижда бъдещето развитие на отношенията с РПЦ и Русия именно като политическа задача, се потвърждава от смяната на нунция. Скоро след срещата в Хавана, през май 2016 г., като нунций беше назначен талантливият ватикански дипломат Челестино Милоре. Той промени работата на нунциатурата, организира идването в Русия на държавния секретар на Ватикана кардинал Пиетро Паролин и срещата му не само с патриарха, но и с президента на Русия.
Международният проблем, който РПЦ и Ватикана възприеха като своя обща отговорност, е подкрепата за преследваните християни в Близкия изток и в Северна Африка. Това е една от централните теми в диалога не само с католиците, но и с англиканите, и с американските протестанти. Но ето кое е любопитно: за това говорят патриарх Кирил, митрополит Иларион и още един-двама чиновници. В православните енории на практика не знаят нищо за християните в Сирия и не съществува някаква по-широка програма за подкрепа на християните в Сирия на ниво енории или православни благотворителни организации. (...)