След класическите постановки на проблема за Бога в творчеството на Кант, Шелинг и Киркегор особено място в традицията на ХХ век заема протестантската теология, която предлага значими за съвременността интерпретации.

Творчеството на големия съвременен евангелски теолог Карл Барт заема съществено място не само в развитието на протестантизма. Поради синтетичния си характер то обобщава и стремежите на модерната философия да разреши проблема за мястото на човешкото битие, възможностите за екзистенциалната комуникация с Бог и с другия човек и т.н. Привеждам в този ескиз кратка характеристика на творчеството на Карл Барт и Паул Тилих, защото за критическата литература е безспорен факт, че те силно са повлияни от философията на Фридрих Ницше и Сьорен Киркегор, особено от тяхната интерпретация на проблема за Бога и на съдбата на християнството.

Особено място в рецепцията на творчеството на Карл Барт заема монографията на Ханс Урс фон Балтазар[1]. Това се дължи на обстоятелството, че в нея за пръв път се поставя на принципно равнище проблемът за съществуването на протестантска и католическа духовна форма. Според изследването на Балтазар основна характеристика на католическата мисловна форма е analogia entis, а основна характеристика на протестантската мисловна форма е analogia fidei. Въпреки на места изключително язвителните квалификации на творчеството на Мартин Лутер от страна на Фридрих Ницше, що се отнася до типологията на религиозните форми, Ницше безспорно принадлежи към протестантската духовна форма.

Този преход от едната аналогия към другата е продиктуван от обстоятелството, че понятието за битие е неспособно да изрази отношението между Бог и неговото творение. Според втората аналогия следва да се има предвид противоположността между битие и деяние (Sein und Tun). Според нея съществува аналогия между човешкото решение (Entscheidung) и решението на Бог. Барт твърди, че при цялото си своеобразие човешкото решение във вярата е подобно на Божието решение и че Бог е един чист акт: едно чисто решение за дело. Според Барт от този акт на Бог се достига до актуализиране на творението, за което е достатъчно понятието за аналогия.

Срещустоенето между човек и човек, между мъж и жена е твърда предпоставка за това, че Иисус може да бъде наш брат (тук е особено близко родството между възгледите на Барт за Иисус и тези на Мартин Бубер), посредством своята субективност и своето социално естество човекът е способен за съюз с оглед на запланувания от Бог съюз. Обаче ред на естеството е възможен само на основата на едно срещустоене на реалии у самия Бог, на основата на неговата троична същина, на която човекът е един истински образ. Със сигурност това отношение би могло да бъде наречено analogia relationis, но пък този начин на изразяване е тъкмо схоластически и не отразява нищо друго освен битийни отношения. Може да се говори също за analogia proportionis, която е класически пример на учението за analogia entis. Тъкмо посредством подобни пропорции се обосновават според схоластиката битийните подобия между Бог и сътворения свят. В изложението на Барт става дума за още два вида на аналогията: analogia operationis и analogia orationis. Последната се интерпретира като най-висшата, защото изразява най-дълбокото отношение между човек и Бог, което кулминира в молитвата.

Съществува формално съответствие между употребата на аналогията при Карл Барт и употребата на аналогията при св. Тома от Аквино. Но разликата е много по-съществена. Докато при Тома става дума за философско-онтологическа употреба и фиксиране преди всичко на битийни отношения, при Барт става дума за съобразена с Откровението онтологическа употреба, която преди всичко визира веровни отношения. Аналогията при Барт е едно съответствие от връзки, което е конституирано от едно казване „Да” на Бог, което най-първо прави възможно битието на съществуващото, спрямо което е казано. Това е „Да” на свободната любов на Бог, което триединният Бог изговаря към самия себе си, по-нататък той го изговаря спрямо своето творение и така си изгражда своите степени на съответствие – analogia entis тук е изключена, защото тя никога не достига онази изначалност на изговарящата се в това „Да” милост, която е тема на analogia fidei. С оглед тази посока на разсъждение на Барт приликата с практическо-догматичното казване „Да” спрямо битието при Ницше не е просто формално-езикова. И в двата случая става дума за свободен акт на екзистенциално утвърждаване на съществуването, което е характерно за протестантската духовна форма.

В монографията на Балтазар темата на творчеството на Барт се интерпретира като „динамическа есхатология”, като движение от първия, смъртно паднал, към втория, живеещ в Бога еон, тотално възправяне отново (apokatastasis) на идеалното пратворение в Бог. От друга страна, методът на Барт бива квалифициран като платонизъм, актуализъм или мистика на тъждеството. (...)

[1] Balthasar, Hans Urs von. Karl Barth. Einsiedeln / Freiburg, 1976.