Един ден ще ослепееш. Като мен.

 Ще седиш някъде – мъничка пълнота,

 загубена в празнотата, завинаги в мрака.

 Като мен.

                                                                             Бекет, „Краят на играта”

„Просторът без небе и времето без дълбочина“[1], една фигура на Албер Камю, от чиято философска програма Бекет всъщност се дистанцира, може да бъде ползвана като концентрирана формула за антропологическата визия на Бекет, постигнала своята радикалност в „Краят на играта“.

Между Сцила и Харибда

Очакването на Годо е желание за смисъл, „отрязване на къс време“[2]. Очакването е обещаващ знак. „Очакването е омагьосване“[3], то е нещо подобно на очакването на влюбения, така както Барт го дефинира във Фрагменти на любовния дискурс: идентичността на влюбения се експлицира в изявлението „аз съм този, който очаква“[4]. Барт слага знак за тъждественост между желанието и очакването, защото последното отваря пространство, което генерира надежда, нестихваща и неудовлетворима.

Дори този, когото чакаш, да не дойде, ти го халюцинираш, създаваш и пресъздаваш непрекъснато – неговото идване, самия него, защото това извира от твоята необходимост и желание. Той вече е там, създаден от теб, той е „нереален“[5] . Очакващият сякаш е „получил нареждане да не мърда“[6] и „да не прави нищо“[7].

Всички тези характеристики могат с пълна сила да бъдат употребени за чакащите Владимир и Естрагон. Бекет запазва желанието и надеждата на своите герои за спасение независимо и въпреки все неидващия Годо по механизма на анекдота, който разказва Барт в гореспоменатата монография: една куртизанка обещала на влюбения в нея мандарин, че ще бъде негова, ако той пренощува 1000 нощи под прозореца й. По време на 999-ата нощ мандаринът си тръгнал. Да оставиш желанието неизпълнено, пише Барт, е да настояваш да останеш в пространството между ерос и танатос.

С други думи – да отстояваш живота.

В „Краят на играта“ желанието е умъртвено. Очакването е мъртвобледо. То е очакване-смърт. То е, ако останем в терминологията на Барт, очакване в трета фаза – тази на изоставянето и отсъствието на надежда.[8] Краят на играта на очакване започва с умирането на надеждата за постигане на какъвто и да било битиен смисъл, процедено през думите на Хам:

„Ние не започваме ли да… придобиваме смисъл? (…) И даже без да стигаме дотам, самите ние… (с вълнение) …самите ние …понякога… (поривисто) да си казваме, че всичко това може и да не е било за едното нищо!“[9].

След тези думи на Хам като в смълчана пустош се чува подигравателният смях-отговор на Клов. Между този смях и тази смълчаност Бекет е разгърнал абсурда на живота – драмата на неговото безсмислие и копнежът по смисъл. Според Кавъл именно това е било неговото намерение – да ни въвлече в граничното време-пространство, в несигурността на смисъла, който се ражда от тази разкъсаност между отчаянието и очакваното спасение, като абсорбираме и двете.[10]

Персонажите са наясно с обречеността на играта, в която са въвлечени, заради неминуемото поражение, което ги очаква. Те са наясно и кой е техният опонент: чудовището Време – най-големият враг на субекта в постигането на Аза. Бекет се забавлява мазохистично и с героите си, и с читателя и зрителя: той е недвусмислен в насочващите знаци на посланието си, които блестят като хвърлените камъчета от приказката за Хензел и Гретел. (…)

[1] Камю, А.Митът за Сизиф. София, 1982, 189.

[2] Барт, Р. Фрагменти на любовния дискурс. София,1997, 47.

[3] Ibid., 48.

[4] Ibid., 50.

[5] Ibid., 49.

[6] Ibid., 48.

[7] Ibid., 50.

[8] Ibid., 48.

[9] Бекет, С. Краят на играта. София, 2003, 47.

[10] S. Cavell, Ending the Waiting Game: A Reading of Beckett's Endgame, in: S. Cavell, Must We Mean What We

 Say?, Cambridge,1969, 150.