Приносът на Православната църква в подкрепа на мира, справедливостта, свободата, братството, любовта между народите и за отхвърляне на националистическите и други дискриминации

„Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан. 3:16). Църквата Христова живее „в света“, но не е „от света“ (Иоан. 17:11, 14-15). Църквата като тяло на въплътения Бог Слово (Йоан Златоуст, Омилия пред изпращане в изгнание, 2, PG 52, 429) е живо „пришествие“, белег и образ на Царството на троичния Бог в историята, като благовести „нова твар“ (2 Кор. 5:17), „ново небе и нова земя, на които обитава правда“ (2 Петр. 3:13). Един свят, в който „ще отрие Бог всяка сълза от очите им (на човеците) и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка ще има вече“ (Откр. 21:4).

Църквата вече живее и предвкусва това очакване, особено всеки път, когато извършва божествената Евхаристия, като събира „заедно“ (1 Кор. 11:20) разпилените Божии чеда (Иоан. 11:52) в едно тяло без разлика на раса, пол, възраст, социално или друго положение, където „няма вече юдеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски” (Гал. 3:28; вж. Кол. 3:11), в един свят на помирение, мир и любов.

Това предвкусване на „новата твар“, на преобразения свят Църквата преживява също в лицата на своите светии, които чрез аскеза и добродетели са станали още в този живот образи на Божието царство, като по този начин доказват и удостоверяват, че очакването на един свят на мир, справедливост и любов не е утопия, а „жива представа на онова, за което се надяваме“ (Евр. 11:1), възможна с помощта на Божията благодат и с духовната борба на човека.

Вдъхновявана постоянно от това очакване и предвкусване на царството Божие, Църквата не остава безразлична към проблемите на човека от всяка епоха, а напротив, съпътства го в неговата агония и в екзистенциалните му проблеми, като взема върху себе си, подобно на своя Господ, болката и раните, предизвикани от злото в света, възливайки подобно на добрия самарянин елей и вино върху раните му (Лук. 10:34) чрез словото на „търпението и утехата“ (Рим. 15:4; Евр. 13:22) и чрез действена любов. Нейното слово към света няма за цел да съди и осъжда света (срв. Иоан. 3:17 и 12:47), а преди всичко да му даде като пътеводител благовестието за царството Божие, надеждата и сигурността, че злото под каквато и да е форма няма последната дума в историята и не трябва да бъде оставяно да направлява нейния ход.

Пренасянето на Евангелието съгласно последната заповед на Христос „и тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, 
и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал“ (Мат. 28:19), представлява дълготрайна мисия на Църквата. Тази мисия трябва да се изпълва не нападателно или чрез разни видове прозелитизъм, а в любов, смирение и уважение към идентичността на всеки човек и към културните особености на всеки народ. В този мисионерски опит са длъжни да допринасят всички православни църкви.

Като изхожда от тези принципи и от целия опит и учение на своето светоотеческо, богослужебно и подвижническо предание, Православната църква застава до съвременния човек в неговите проблеми и тревоги, свързани с основните екзистенциални въпроси, които занимават съвременния свят, като желае да допринесе за разрешаването им, за да се възцарят в света Божият мир, „който надвишава всеки ум“ (Фил. 4:7), помирението и любовта. (…)