„Сърцето на другия е тъмна гора“, пише Иван Тургенев в Месец на село. Това е вярно не само за сърцето на другия, но също и за моето собствено сърце: то също е „тъмна гора“. По думите на псалмиста „Сърцето е дълбоко“ (Пс. 64:6)[1]. Във всички от нас има дълбини, които трябва да бъдат проникнати. Личностността не може да бъде точно определена; ние можем да дадем ясна дефиниция, посочваща смисъла на това „да бъдеш личност“, но не можем да предложим систематично и изчерпателно описание. Не разбираме докрай кои са границите на човешката природа и какви са възможностите, все още латентни, в нея. Справедливи са думите: „Тайнството на факта на съществуването не може да бъде сведено до фактите на съответните науки“[2].

Тази истина, че като човешки същества ние сме мистерия за себе си, ясно се подчертава от мнозина от авторите на настоящия сборник. Гръцките отци често цитират инскрипцията на Делфийския оракул: „Познай себе си“. „Изглежда най-великият от всички уроци, настоява Климент Александрийски, е да познаваш себе си, понеже, ако някой познава себе си, той ще познава Бога; а ако познава Бога, ще стане като Бога.“[3] Но Отците веднага биха добавили, че да познаваш себе си не е лесна задача. Кой съм аз? Какво съм? Отговорът въобще не е очевиден. Моята личностност се простира отвъд времето към вечността, отвъд пространството – в безкрайността. Трябва да бъдем внимателни и смирени в подхода си към човешката мистерия, като стоим с благоговение и добре подготвени за изненади. Ако това е вярно за човешката ни личностност като цяло, тогава то е вярно и в частност за сложните въпроси, възникващи във връзка със социалния пол и сексуалната идентичност, включително спрямо темата за хомосексуалността. Както настоява Джон Бер, „Онова, което означава да бъдеш човек и начинът, по който нашето съществуване като полови и сексуални същества се отнася към общата ни човешкост“, е „навярно определящият ерата ни въпрос“. В миналото православните обикновено се съпротивляваха да обсъждат подобни въпроси, но сега тези въпроси не могат бъдат избягвани. Мълчанието не е отговор.

В това изследване на значението на нашата личностност има три момента, които трябва непременно да имаме предвид – всички те са подобаващо разгледани в настоящия том. Първият е, че антропологията, нашето богословие на личностността, е интегрално свързано с христологията. Всички неща следва да разглеждаме в светлината на Христос. Разбирането ни за това какво е да си човек се разкрива най-вече чрез живота, смъртта и възкресението на Иисус. Като съвършен Бог и съвършен човек, Той ни разкрива не само областта на божественото, но също така Той е и огледалото, в което виждаме отразено нашето човешко лице. Той е нашият архетип и парадигма. Както се казва в едно слово, приписвано на св. Василий Велики, Рождеството на Христос е също и рождество на цялото човечество.[4] Преди въплъщението на Божия Син измеренията на нашата личностност все още не са били явени. Христос е първото истински човешко същество. По думите на св. Николай Кавасила, цитирани от Джон Бер, „не старият Адам е бил образец за новия, а новият Адам – за стария… Спасителят пръв и единствен е показал истинския човек“[5].

На второ място: не бива да разглеждаме човешката личностност статично, а динамично. Човешкостта не е просто нещо „дадено“, някакъв фиксиран и свършен факт, а проект – още неизпълнена задача. Не трябва да казваме „Аз съм човек“, а „Още има да ставам човек“. Св. Иоан Богослов ни уверява: „Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем“. (1 Иоан. 3:2). В този контекст Марсел използва израза Homo Viator: ние не сме инертни и неподвижни, а пътници в пътешествието на целия ни живот.[6]

Лайтмотив в този том е взаимосвързаността. Единствено чрез отношението си с другите личности ние ставаме напълно лични. Ранните християни са казвали Unus Christianus, nullus Christianus: един християнин, отделен от другите християни, изключен от общението на Църквата, не е християнин въобще. Можем да продължим този афоризъм така: Una persona, nulla persona: една личност, която пребивава сама, на която й липсва всяка връзка на заедност с другите, не е истинска личност. Личностността или е социална, или е нищо. Дори отшелникът е съединен с другите чрез невидимата обмяна на молитвата. Както настоява в този том Христос Янарас, единствено чрез трансцендентна любов можем да преобразим „биологичната необходимост“ в „свободата на взаимоотношението“. Неслучайно гръцката дума за личност, prosōpon, означава буквално „лице“ или „изражение“. Мога да стана автентична личност само ако застана лице в лице с другите, ако ги гледам в очите и допусна те да ме гледат в очите.

Често казват, че християнството е литургична религия. Църквата е преди всичко богослужебна общност. На първо място е богослужението, а доктрината и дисциплината са на второ. В такъв случай, за да дадем оценка на значението на личностността и сексуалността, ние трябва да погледнем към литургическото последование, чрез което бива благословен бракът. Съжалявам, че не му е отделено по-голямо внимание в настоящия том. Вярно е, както някои от авторите изтъкват, че чинът на венчанието в сегашната му форма е сравнително късен и датира вероятно от ІХ или Х век. И все пак през последните хиляда години той е бил служен милиони пъти и по този начин има далеч по-голяма тежест от мненията на отделни мислители. На всеки един, чел какво казват за венчанието св. Григорий Нисийски и св. Максим Изповедник, се падат безбройни множества, които са участвали във венчалната служба.

Какво тогава ни казва литургическото последование за значението на венчанието и сексуалността? (…)

[1] 63:7 Дирят неправди, правят разследване подир разследване дори до вътрешния живот на човека и до дълбочината на сърцето. (Син. изд.); καὶ καρδία βαθεῖα (Ps. 63:7 BGT - Септуагинта).

[2] David Jenkins, The Glory of Man (Lon­don: S.C.M. Press, 1967), JO.

[3] Clement of Alexan­dria, The Pedagogue 3.1, in Fathers of the Second Century, The Ante-Nicene Fathers 2 (New York: Christian Literature Publishing Co., 1885). Translation modified.

[4] Basil of Caesarea (attrib.), On the Nativity of Christ, Patrologia Graeca 31, ed. Jacques-Paul Migne (Paris: Imprimerie Catholique, 1857-86), 1473a.

[5] Nicholas Cabasilas, The Life in Christ, trans. C. J. de Catanzaro (Crestwood, NY: SVS Press, 1974), 6.12.

[6] Gabriel Mar­cel, Homo Viator: Introduction to a Metaphysic of Hope (London: Victor Gollancz, 1951).