Да бъдеш човек: как би могло това да е проблем? Може би не е било в миналото, когато това да си човек е било всеобщо приета представа, смятана за даденост. Но ако погледнем назад към миналото, трябва да се уверим, че гледаме към истинското минало, а не проектираме назад някаква идеализирана форма на настоящето. Каквото и да е „да си човек“, каквито и модуси на това да си човек да съществуват, това е нещо, което се определя от взаимоотношенията: с майка ни, с другите членове на семейството, с връстниците ни, с приятелите, с противоположния пол. Да бъдеш човек е не толкова даденост, колкото нещо, което се развива, нещо, което откриваме. Вероятно, както отец Джон Бер утвърждава в някои скорошни свои работи, ние следва по-скоро да мислим ставането човек, отколкото биването човек: да бъдеш човек е цел, telos, изпълнение на подобието ни по образ на Бога.[1]

Каквото и да са мислели по този казус философите и всички останали, понастоящем онова, което имаме предвид под човек, не може да се редуцира до умствените ни способности. То включва тялото, а тялото е място на полово различие. Работите на феноменолозите като Морис Мерло-Понти са утвърдили и дори показали, че перцепцията не е въпрос на ума, който гледа от цитаделата на тялото, а на въвличане на самото тяло, заедно със света, към който принадлежи; и всъщност въвличане на полово определеното тяло. Промените в нашата перцепция за сексуалността и социалния пол предполагат, че начините и модусите на това да си човек са вероятно повече, отколкото някога се е смятало, макар, както ще настоявам, парадоксално – осъзнаването на различията да върви успоредно с едно стесняване на представата за човешко взаимоотношение.

Тези промени във възприемането ‘какво е да си човек’ неминуемо се отразяват върху ‘какво е да си човек в днешната църква’, но това засяга чувствителни въпроси и провокира дебат, който често е поляризиран – и дори така поляризиран, че можем само приблизително да го наречем дебат. Дебатът за сексуалността в Църквата е твърде познат по най-различни начини (и най-вече като липса и дори отказ от дебат). Идентична е, общо взето, ситуацията и с въпроса за женското свещенство в Църквата и ако се върнем назад, можем лесно да различим други проблеми в миналото (и дори в настоящето), които показват същия тип дебат/липса на дебат, независимо дали са за приемането на прояви на християнство извън границите на православието, за критическото изучаване на Писанието и историята на Църквата, за теорията на еволюцията и – още по-общо – взаимоотношението между наука и религия, свързано с промените в разбирането за мястото на човечеството във вселената или за промените, предизвикани от бързата смяна на моделите на човешкото живеене. При всички тези случаи разбираме какви са по същество православните реакции и още повече твърде често предизвиканите от страх реакции. Наличният дебат е по-скоро неуверен и скован; тенденцията да се държим – както някога казваше блаженопочившият отец Ефрем Лаш – като „двуглавия византийски щраус“ е направо всеобща. Увереността в преданието, което сме наследили, изглежда дефицитна: вместо православието да означава увереност в свързаността с корените на нашата вяра, то твърде лесно добива смисъл на неохота да посмеем да се отклоним по-далеч от зоната си на комфорт. Православието заявява себе си повече в своята консервативност, отколкото в истинната си радикалност.

В много от тези случаи откриваме един и същи модел на поведение: консервативната реакция се позовава на традицията, но най-често въпросната традиция се оказва реакция, продиктувана от страха от промяна. Ако обаче традицията означава онова, което ни е предадено и процесът на предаване – както често ни казват – тогава самата идея за традиция е обусловена от срещата си с промяната. Нямаше да има никаква нужда от процеса на предаване на депозита на вярата, ако всичко оставаше същото, но нещата не остават същите и дори често изглежда така, сякаш живеем в период на по-драматични промени, отколкото когато и да било (макар да предполагам, че мнозина в миналите епохи са имали същото чувство) – което значи само, че се нуждаем от премисляне на това кое е сърцевината на вярваното от нас в променящите се обстоятелства. Заслужава си да припомним мъдрите думи на Джон Хенри Нюман: „Да живееш, означава да се променяш, а да бъдеш съвършен, означава да си се променял често“. Пример за това, което имам предвид, можем да открием във всеобщия консервативен християнски подход към теорията за еволюцията. Еволюцията изглежда така, сякаш подкопава християнската вяра, като затъмнява връзката между Твореца и творението Му. Тъй че християните, които мислят по този начин, прибягват към казаното от Писанието, вярвайки, че да се уповаваш на буквата на Писанието по този начин, означава да утвърждаваш традицията, така както тя се открива при, да кажем, Отците на Църквата. Не е нужен дълбок размисъл – а наистина само леко разследване – за да разберем, че типът консервативни прочити на разказа от книга Битие, който често бива противопоставян на това, което се смята, че Дарвин е казал (често без да се направи труд да се прочете какво собствено е имал да каже той), нямат почти никакво отношение към онова, което намираме в размишленията на Отците за разказа на Битие.[2] Подобни християни изобретяват традиция, която няма право да се нарича традиция. (…)

[1] John Behr, Becoming Human: Meditations on Christian Anthro­pology in Word and Image (Crestwood, NY: SVS Press, 2013).

[2] Вж. Andrew Louth, “The Six Days of Creation according to the Greek Fathers.” in Reading Genesis after Darwin, ed. Stephen C. Barton and David Wilkin­son (Oxford: Oxford University Press, 2009), 39-55; and Peter C. Bouteneff, Beginnings: Ancient Christian Readings of the Biblical Creation Narratives (Crest­wood, NY: SVS Press. 2008).