Предлагам на читателското внимание транскрипцията на една вълнуваща дис­кусия по повод на филма на Мартин Скорсезе „Мълчание”(2016)[1]. Всъщност изло­жението и дискусията обхващат колкото екранизацията, толкова и романа на известния японски писател Шюсаку Ендо със същото заглавие. Събитието беше част от редовните енорийски сбирки на храм „Св. Николай” в София. Благодарна съм за поканата да бъда основен представящ и още по-благодарна съм за актив­ното участие и изключително ценните думи на моите събеседници. Дискусията се публикува с някои съкращения.

Режисьор на филма „Мълчание” от 2016 г. е Мартин Скорсезе. Той е толкова дългогодишен режисьор, така широко известен и успешен, че само няколко въве­дителни думи ще бъдат достатъчни. Филмът „Мълчание”, макар и реализиран в 2016 г., е замислен (по думите на режисьора) много отдавна. Идеята се появява, когато по време на пребиваването на Скорсезе в Япония (по покана на големия японски режисьор Акира Куросава) той прочита едноименния роман на Шюсаку Ендо от 1966 г. Ендо – японски автор от католическо изповедание, много извес­тен, много награждаван – е привично наричан „японският Греъм Грийн”.[2] Литературата, която пише, е християнска[3], макар писателят да настоява тя да не бъде мислена като такава, и това е съвсем разбираемо. В последно време критиката, критичното сетиво на публиката е много диференцирано. Ако преди 50 години читатели (и критици), съвсем атеистично и дори политически антагонистично настроени към християните, бяха в състояние да оценят безпристрастно едно християнско произведение[4] – то в днешно време тази поляризация и политизация на критическото пространство е така драстична, че едно християнско произве­дение ще заслужи вниманието на високата критика само ако не е експлицитно християнско или пък, в случай че привлече вниманието на богословската критика, тя ще гледа на него не като на художествено произведение, а като на лите­ратурно (кинематографично) „разигран” трактат, който трябва да бъде съден като „правоверен” или „кривоверен” съответно по мерките на богословието. И двата подхода са неминуемо ущърбни.

Но да се върнем към филма. Не мога да кажа, че „Мълчание” ми е любим филм. Той дори не се нарежда сред „средно предпочитаните” ми филми. Наистина, Скорсезе е твърде голям професионалист, за да направи откровено слаб филм – филмът е добър, но в сравнение с консенсусно признатите му шедьоври заема само скромно място. Безспорно обаче „Мълчание” е достатъчно добър филм, за да спрем вниманието си върху него. Но не кинематографичните му достойнства са основната причина за моя избор. Подобно на „Последното изкушение на Хрис­та” от 1988 г.[5], филм, също черпещ от литературно произведение, макар и не в същата степен, появата на „Мълчание” разбуни духовете сред всички възможни християнски деноминации и се превърна в бойно поле на богословски тези. Тази вълна не отмина и нашата публика – нещо, за което ще стане дума вероятно по-късно. Поради високата температура на споровете и църковно-политическа­та им обремененост много важни неща не бяха казани, а други останаха недоо­ценени. Възникнаха въпроси, които изискват, ако не отговори, то поне дискусия. Но да се върнем на филма.

Действието в „Мълчание” се развива през ХVII век – пика на гонения на христи­яните в Япония и края на тогавашната християнска мисия. Между ХVI и ХVII век християнството по тези земи е в изключителна експанзия. За период от почти век християнското население достига до 300 хиляди – 9 % от тогавашното население на Япония. Изникват множество големи енории, семинарии, лечебни­ци, въобще положението изглежда много обещаващо до момента, до който не начева един завой в политиката на шогуните, които решават (твърди се, под въздействие на холандските и английските търговци, на които не се нравят успехите на испанските и португалските мисионери там), че християнството всъщност е опит за политическо завладяване на територията на Япония от държавите на покръстителите. И започва голямо гонение. Тези 300 хиляди (спо­ред някои дори 400 хиляди), които са били вече обърнати в християнство, са преследвани жестоко – при това така последователно, както никой дотогава не е преследвал християните, поради една определена причина: японските шогуни, извършителите на гонението, имат вече богословското „ноу-хау”. Те знаят доб­ре какво точно изповядват християните, доколкото и повечето от тях самите са бивши християни и познават в детайл слабите места на мисията. Преслед­ването им е перфидно. Шогуните започват както всички гонители – с масово убийство. Убити са двадесет и шест християни мъченици, които са разпънати на кръстове и изгорени. И продължават нататък, докато не става ясно, че при подобно гонение християнското множество само се увеличава или най-малко­то се запазва, макар и тайно, и разбират, досещат се (защото японците са умен народ), че основната им задача е да накарат християните публично да се отричат от вярата си. Отрекат ли се публично от вярата си, те стават антиобразец, антипример, антимъченици и с това по някакъв начин биха могли да обезсърчат и обезсърчават много други около себе си. И понеже отделният християнин мисли на първо място за душата си, те не използват за това всеки един поотделно, не се адресират към отделно взетия християнин – „откажи се! Ти се откажи и ще си спасиш живота” – а измъчват другите, разчитайки на християнското милосърдие, което би накарало този, който се чувства отгово­рен, да се отрече в един контекст на безнадеждност (доколкото още от едно начално време всички свещеници са изгонени от страната, последните се крият отчаяно и т.н.).

Филмът и романът съответно разказват за действително съществували лица. Прототипът на главния герой – Себащиао Родригеш – всъщност е италианец, Джорджо Киаро. Другият герой – Ферейра – е истинска личност и за разлика от фикционалния си образ (твърди се), завършва своя живот с истинска мъчениче­ска смърт.

Какво виждаме ние? История, в която двама португалски мисионери йезуити, знаейки за ужасните гонения, тревожейки се, че техният учител и вдъхнови­тел може би се е отрекъл от вярата си, тръгват към далечните японски земи, за да мисионерстват, и попадат на място, където обитават наистина храбри саможертвени селяни, които ги крият, които им се радват, в които вярата е жива действително, които живеят изнурителен и направо скотски живот, но са решени да отдадат живота си за вярата, ако това се наложи. Двамата све­щеници разделят пътищата си и впоследствие, след като трима от селяните биват мъченически убити, разпънати на т.нар. „водни кръстове” (жертвите биват разпънати на кръстове, издигнати така, че приливът бавно да ги залива, без да ги убива отведнъж, което прави смъртта особено жестока), двамата йезуити – протагонистът, така да се каже, Родригеш и спътникът му Гарупе – в крайна сметка биват заловени от властите. Тук е мястото да споменем, че Родригеш не може да бъде безусловно наречен „протагонист”, защото в романа и съответно във филма има друг един персонаж, един японец, който съпътства Родригеш през целия му път и главният герой сякаш се „двои” между себе си и този жалък герой, Кичиджиро, за когото ще стане дума по-късно. Гарупе умира с мъченическа смърт. Родригеш бива манипулиран по всякакъв начин, бива за­плашван, бива измъчван, хвърлен в затвор, става свидетел на страданията на своите братя християни; при него е доведен бившият му учител Ферейра, който да го разколебава, и в крайна сметка той отстъпва. Отстъпва, символично по­казвайки това, като с крака си стъпва върху лика на Христос – така наречена­та плочка със свещено изображение – „фумие”. Именно запазените образци на плочки като тази, съхранявани в музей в Нагазаки, вдъхновяват Шюсаку Ендо за написването на романа. Тези плочки с гравирани изображения на Христос или на Св. Богородица били изтъркани и вдлъбнати от хилядите стъпала на японци и чужди мисионери, неиздържали на изпитанието през двата века до либерали­зацията на религиозния климат в Япония през ХIХ век. С отричането на Родри­геш обаче историята на филма/романа не свършва. Скъсването му с Църквата и сана продължава да се радикализира – нашият герой започва да живее като светски човек, бива оженен, а сетне работи като „експерт” по залавянето на различни християнски предмети, които са нелегално внасяни в Япония от тър­говските кораби на холандци и англичани. Бившият мисионер умира и е погребан по будистки обичай (дава му се посмъртно будистко име), изгорен е в специална бъчва. Това е най-общата сюжетна линия на филма. (…)

[1] Scorsese, Martin. Silence. 2016, http://www.imdb.com/title/tt0490215/.  

[2] Собствено Греъм Грийн наистина е бил негов приятел и ценител.

[3] Творчеството му съдържа както висока, така и по-скоро популярна литература. Тук става дума изключител­но за първата.  

[4] Да дам кинематографичен пример с „ Наслука, Балтазар” на големия френски режисьор Робер Бресон, хвален от радикални левичари като Годар и Трюфо като най-добрия френски филм, който някога е правен.  

[5] Scorsese, Martin. The Last Temptation of Christ. 1988. http://www.imdb.com/title/tt0095497/.