Католическата църква се нуждае от водачи, които да изчистят развалата сред собствените си богословски съюзници. Папата не успява да стори това.

На свикания през 2015 г. в Рим Синод на Католическата църква ‒ напрегнато събрание, на което папа Франциск убеди събраните епископи да либерализират католическото учение за повторния брак и развода, участие по лична покана на папата взе и пенсионираният белгийски кардинал Готфрид Даниелс.

Изборът на Даниелс изглеждаше естествен – известен либерал, той беше един от епископите, подкрепили Хорхе Берголио при избора му за папа Франциск, а в синодалната битка с епископите консерватори папата се нуждаеше от всички съюзници, на подкрепата на които можеше да разчита.

Ала от друга гледна точка изборът на Даниелс беше крайно неуместен ‒ в края на кариерата си той беше записан как убеждава един млад човек, жертва на сексуално насилие, да не оповестява публично обвинението си срещу неговия чичо ‒ епископ Роже Вангелюв от Брюж, Белгия. За папа Франциск, който обеща да въведе ред сред епископите, прикриващи сексуалното насилие, извикването на такъв човек от пенсия, за да присъства на Синод за семейството, беше знак, че идеологическата лоялност е по-важна от личните прегрешения: сексуалното насилие може да е зло, но по-важно е да заемаш правилната страна в католическата гражданска война.

Случаят Даниелс е полезна отправна точка, когато оценяваме бомбата, избухнала на вече и без това изпълнения с кратери католически пейзаж, след като бившият папски нунций в САЩ архиепископ Карло Мария Виганò публикува своето „Свидетелство“, в което обвинява цяла редица служители на Ватикана, че в продължение на години са били информирани за сексуалните посегателства на кардинал Тиодор Макарик.

В документа, необичаен и по съдържанието, и по тона си, Виганò твърди, че след години неуспешни опити Америка най-накрая успяла да убеди Рим да вземе мерки, когато предшественикът на Франциск, Бенедикт XVI, наложил санкции на вече пенсионирания Макарик – като го лишил от резиденция, забранил контактите му със семинаристи и ограничил публичните му изяви. В документа също така се твърди, че макар Франциск да е бил информиран за сексуалните прегрешения на Макарик, той отменил тези санкции, върнал Макарик на публичната сцена и разчитал на съвета му при новите назначения. И да, в края на документа Виганò призовава Франциск да подаде оставка.

Все още никой от официалните лица от Ватикана, споменати в документа, не е взел отношение, за да потвърди или отрече достоверността на казаното от Виганò. Самият Франциск се ограничи с витиеват коментар по време на полета на връщане от посткатолическа Ирландия. Кардинал Доналд Вюерл от Вашингтон, обвинен в миналото, че е прикривал такива сексуални посегателства, направи изявление, в което отрича Виганò някога да го е информирал за наложени санкции върху неговия предшественик.

Междувременно привържениците на папата акцентираха върху консервативните възгледи на Виганò, на критиките му към Франциск и поставиха под съмнение обвиненията му, посочвайки, че Макарик многократно се е появявал на публични събития, включително и със самия Бенедикт, в периода, когато се твърди, че са му били наложени ограничения.

В същото време обаче изникват свидетелства в подкрепа на думите на Виганò – включително и от близки до самия Бенедикт. И предвид объркания и неефективен начин, по който последният папа ръководеше Църквата, лесно е да си представим как един объркан и неефективен опит за ограничаване на Макарик е бил пренебрегнат и омаловажен от кардинала и неговите съюзници в йерархията.

В този контекст е лесно да си представим сценарий, при който Франциск технически не е „вдигал“ тези ограничения, доколкото не е знаел за тях или не е бил наясно доколко сериозни са били причините за тяхното налагане. Възможно е да е имал някаква информация от Виганò или от някого другиго за обвиненията срещу Маккарик, но да е решил, че те не са толкова страшни или да е предпочел да се довери на опровержението на самия кардинал. Защо? Отчасти заради личен интерес: Франциск има нужда от съюзници ‒ Макuарик поддържаше папските планове за либерализация, а папата имаше нужда от подкрепа при реорганизацията на американския епископат. (…)