ЖЕСТЪТ В РИЛСКАТА ИКОНА НА СВЕТИ ЧЕТИРИДЕСЕТ МЪЧЕНИЦИ – СТЪЛБА С ТРИ СТЪПАЛА

Царю мой, Христе! Някога Ти, чрез чистите длани на служителя си Моисей, вдигнати кръстообразно, порази гибелната сила на Амалик. Чрез протегнатите ръце на Даниил върза в ямата страшната паст на лъвовете и ужасните остриета на ноктите им. Чрез тебе молещият се и в утробата на звяра и простиращ ръцете си, Иона, излезе от огромния кит; и в асирийския пламък росоносен облак покри тримата мъжествени юноши, щом повдигнаха длани...

Свети Григорий Богослов

Из Тайнствени песнопения[1]

 

Когато четем за мъчениците, почти е невъзможно да се поставим на тяхно място. Струва ни се, че са живели в друго пространство и време, в друго измерение и че ако би се дало на нас, не бихме издържали техния подвиг. Дори не помисляме, че те са били обикновени хора, които също са се страхували, както свети Георги Нови Софийски, който се обръща към поп Пейо – духовния си отец и агиограф[2], да се моли усърдно при неговото изпитание, понеже се страхува, че няма да устои на огъня на кладата. Подобно на него са и светите четиридесет севастийски мъченици, застинали в различни пози и жестове в изстиналото мартенско езеро в Кападокия, на границата с Армения, плътно допрени един до друг, направо притиснати, както кралските пингвини през дългата полярна нощ. Някои са скръстили ръце на гърдите като нас, когато отиваме на причастие, други се държат за препаските, както малките деца хващат панталонките си, когато прохождат, в страх да не паднат, трети са повдигнали и опънали силно ръка към небето в ултимативна вяра, че Господ ще ги помилва и спаси, а някои с една малка надежда са я сгънали в лакътя, сякаш само тя им остава, другият – всъщност само един от тях, е свил длани като в молитва, но не пред сърцето си възправени, откъдето трябва да извира честната молитва, а наклонени напред като изплъзваща се риба във вода, копие, купол на готическа катедрала, който пробожда сърцето ти, сърцето на другия, сърцето на Бога. Вярата е жив образ на онова, което има да стане, и тази вяра трябва да се приеме като щит в сърцето, както се пее в тропара на свети мъченик Теодор Тирон, за да се противопоставиш на езичеството, не ересите, на исляма – трите стъпала, през които през времето преминава православието в своите изпитни, и да издържиш достойно подвига на мъченик. Светите четиридесет мъченици образуват едно тяло в Господа, почти можеш да очертаеш правилна окръжност около него и като авва Доротей[3] да провидиш, че колкото повече се приближаваш към центъра – Бог, толкова повече се приближаваш към другия до теб. Радиусите на тази окръжност са земният път на всеки един от нас. Окръжността е светило, око, което може да има различни цветове, както са различни добродетелите на всеки един от мъчениците, но всички те, взети заедно, са антипод на греха според стълбата на свети Иоан Лествичник[4]. Грехът с три с – славолюбие, сластолюбие, сребролюбие. Всички грехове тръгват от един грях – гордостта, която е отдалечаване от центъра. Всички добродетели се съдържат в една – пречистия Пастир, който е центърът и приближаването към Него. Стълбата на добродетелите е обратна на онази на митарствата. Ето няколко, които свети Климент Охридски открива в своята прослава на светите четиридесет мъченици: „Те светеха като светилници с духовно сияние: едни – с коленопреклонна молитва и чистосърдечност, а други – със смирение и сърдечна кротост; едни – с бодърстване и искрена любов, а други – с обич и милосърдие към бедните”[5]. Една стълба от четиридесет стъпала, подобно на Иакововата, простряна между небето и земята, по която слизат и се качват ангели; една стълба, подобно на лоното Аврамово, чиито стъпала се броят по ликовете в утробата му или както е в случая с четиридесетте мъченици – по ребрата на торса им; една стълба, която, обърната хоризонтално, прави ограда – оградата на Добрия пастир (както се казва в молитвата: „И тъй, Слове, да не ме грабне сатаната, та да се похвали, като ме изтръгне от Твоята ръка и ограда”[6]), гарант на която е вярата – „Но тази моя вяра да бъде достатъчна вместо всичко, тя да отговаря, тя да ме направи участник на Твоята вечна слава”[7]. Вярата се състои винаги в достатъчността, в попълването на бройката, в онова Евангелско: „който има, нему ще се даде, а който няма, и това, що има, ще му се отнеме” (Мат. 13:12)[8]. (…)

 

[1] Св. Григорий Богослов, Архиепископ Константинополски, Творения, том 3, 2010, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф”, с. 85.

[2] Жития на светиите, преведени на български език от църковнославянския текст на Чети-минеите („Четьи-Минеи”) от св. Димитрий Ростовски.

 

[3] Преподобни авва Доротей, Църковни слова, 2007, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф”, с. 93.

[4] Свети Иоан Лествичник, Лествица, 2004, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф”.

[5] Похвално слово за свети Четиридесет мъченици, св. Климент Охридски.

[6] Православен молитвеник, 2010, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф”, с. 39.

[7] Пак там.

[8] Новий завет, Псалтир, 1990, Синодално издателство, с. 25.