Всеки има религия. Ако си човек, невъзможно е да нямаш религия. Тя е в нашите гени и намира израз във всяка култура и във всяка епоха и нашето секуларизирано общество не прави изключение.

Под религия разбирам нещо твърде конкретно: практика, а не теория; начин на живот, който носи смисъл; смисъл, който не може да бъде защитен, без да се прибегне към някаква трансцендентна ценност, безсмъртна „Истина” или Бог (или богове).

Това означава, че дори съвременните атеисти са носители на смекчена форма на религия. Отрицанието им на Бог е толкова абсолютно, колкото вярата на другите в Бог, това отрицание предполага съществуването на набор от ценности, които да бъдат следвани в живота – някои практикуват всекидневни ритуали като медитацията, която е форма на молитва. (Подозирам, че има причина мнозина ярки атеисти, сред които моите приятели Боб Райт и Сам Харис, да са под толкова силното влияние на будизма и да практикуват медитацията Випасана. Гениалността на будизма се състои в това, че тя е религия без Бог.)

В своята увлекателна книга Седемте вида атеизъм, публикувана в САЩ през октомври, философът Джон Грей пише: „Религията е опит за откриване на смисъла в събитията, а не теория, опитваща се да обясни вселената“. Тя съществува, защото ние, хората, сме единственият вид, поне доколкото ни е известно, които сме еволюирали до степен да съзнаваме, че някой ден в бъдещето ще умрем. Този екзистенциален факт изисква да намерим начин да се помирим с него, докато сме живи.

Затова науката не може да замени религията. Науката не може да ни каже как да живеем, нито за какво е животът; тя може да предложи хипотези и да даде предварителни обяснения, но не и окончателен смисъл. Изкуството може да предложи бягство от липсата на смисъл във всекидневието, но възхищението пред великото изкуство или музика е акт на изумление и съзерцание и почти няма какво да ни каже за морала и живота.

Друга подобна история. Покойният мой приятел Стивън Хитчънс с известна радост ми подари своята книга Бог не е велик, описание на причиненото от религията безумие и злини през вековете, която прочетох с огромно удоволствие и с която почти напълно се съгласих. Но фактът, че с религията толкова често се е злоупотребявало за престъпни цели – от изгаряне на хора на кладите през насилието над деца до умишленото катастрофиране на самолети в кули – не ни помага да разрешим въпроса дали посланието на тази религия е истина. Напълно възможно е да наблюдаваш и описваш абсурдите и злоупотребите на създадени от човека институции и ритуали, особено на религиозните, а в същото време да прегърнеш и да следваш начин на живот, който тези зли или заблудени хора проповядват, но не практикуват. Фанатизмът не е синоним на вярата: той е най-лошото проявление на вярата. Това и казах на Стивън: книгата е страхотна, но не може да промени разбирането ми за моята или вярата на другите. Съжалявам, старче, опитай отново.

Прелъстен от сциентизма, отклонен от материализма, освободен, за разлика от хората преди нас, от болестите и ранната смърт, постхристиянският Запад вярва в това, което наричаме прогрес – постепенният възход на човечеството към разума, мира и благоденствието – като заместител на нашия предишен монотеизъм. Създадохме капиталистическа система, която превърна индивидуалния егоизъм в колективен актив и ни обсипва със земни блага; възползвахме се от науката за нашето собствено здраве и удобство. Дефинираме прогреса като умение да направим това материално благоденствие достъпно за повече хора, а прогресът е това, което наричаме смисъл. В това отношение Стивън Пинкър е един от най-религиозните автори, на които съм се възхищавал. Вярата му в разума е толкова пълна, колкото вярата на един фундаменталист в Бога. (…)