Хронология и методология

В настоящата презентация ще се опитаме да представим широката палитра от преводна светоотеческа литература от гръцки език в Първото българско царство, като отчитаме контекста и зависимостите, влиянията и историческите събития на епохата, за да получим максимално приближение до контекста на духовния живот и литературните вкусове в Първото българско царство, доколкото това е възможно въз основа на запазените от онова време документи. Трябва да се има предвид, че редица преводи са запазени само фрагментарно или през по-късни преработки; за други пък имаме само косвени податки, без да е запазен самият им текст. На трети са запазени само заглавията. За разлика от славистичните изследвания в областта тук няма да се интересуваме от оригиналните старобългарски или по-ранни славянски съчинения, писани още при Моравската мисия на св. братя Кирил и Методий, нито ще разгръщаме работата към всякакви литературни съчинения – чисто исторически, хронографски, природонаучни и др., каквито също са били превеждани в средновековна България.[1] Тук ще се съсредоточим върху високата патристична книжнина, нейната функция и влияние в църковния живот в Първото българско царство (864–1018).

Като пазители на православното предание отците на Църквата представляват автентични изразители на нейното учение и затова са особено важни най-вече за всекидневния богослужебен живот, за манастирската дисциплина, за каноничното право – онези от тях, които са писали канони. Също така тяхната мисъл задава самия етос на православния начин на живот по пътя на спасението, свързана е с историческите форми на функциониране на Църквата в света. Както ще видим, това е добре известно на средновековния български преводач, така че той бързо се ориентира в ценните светоотечески текстове, имащи практическо значение за него. Със сигурност неговите книжовни предпочитания са пряко обусловени от онова, което се чете най-често в Константинопол и в другите византийски интелектуални центрове по онова време.

Преводи на литургични текстове

В църковната книжнина химнографските творби, свързани с литургията, формират четири основни типа сборници: Миней (μηναίον) – книга, съдържаща песнопения и четива за паметите на неподвижните празници от годината, подредени по календарен ред от 1 септември според началото на църковната година; Триод (τριώδιον) за богослужението през Великия пост – известен и като Четиридесетница; Пентикостар (πεντηκοστάριον) – за богослужението през периода до Петдесетница; и Октоих или Велик октоих (ὀκτώηχος ἡ μεγάλη) – за останалото богослужение.

В старобългарското богослужение още от ІХ в. се оформя практиката, не е ясно защо, Триодът да достига до службата за Цветница (Връбница – κυριακὴ τῶν βαΐων), а Пентикостарът да започва от нея нататък. Това е определило и наименованията на тези два сборника – Постен триод вм. Триод и Цветен триод вм. Пентикостар. Така и остава в славянската традиция, па макар и донякъде плод на специфичен подход към службите от този празничен период, който досега намира трудно обяснение сред специалистите.

Спецификата на византийската богослужебна поезия, химнографски произведения, се състои в това, че тя не се ползва активно от музикален съпровод. Чисто богословски, то несъмнено е резултат от мистичния опит на древните отци на Църквата да се постави ударение в литургичната практика не върху някакво сантиментално покъртително значение на мелодията, а ударението е поставено върху смисъла на словото, вложено от боговидните отци в литургичната химнография. Нейният етос винаги е свързан с високото преживяване на радостта от спасението, чиято кулминация е отразена например в причастния тропар (τὸ κοινωνικὸν τροπάριον). Особеният мистичен характер на мелодиите обаче не издава възторжена радост, съпроводена с ниско вълнение, а възвишена деликатна духовна радост, изразявана спокойно и безстрастно. Така византийското пеене като практика придобива строго богословски смисъл, носейки подчертано христологичен, еклезиологичен и есхатологичен характер, доколкото задава акустичния контекст на божествената Евхаристия, подсилвайки радостта от предвкусването на Царството Божие. (…)

[1] Вж. M. Yovcheva, L. Taseva, „Translated Literature in the Bulgarian Middle Ages as a Social and Cultural Phenomenon”, Scripta et e-Scripta 10-11 (2012), 271-323.