СЪВРЕМЕННАТА АРХИТЕКТУРА НА КАТОЛИЧЕСКИЯ ХРАМ
Историята на сакралната архитектура и изкуство е непрекъснато търсене на онзи език на формите, който създава мостове между Земята и Небето, пространство за молитва и срещи на хората с Бога. Така храмовата архитектура на Католическата църква преминава през всички стилове, вписана в общия културен контекст.
Правилата за формиране на католическата храмова архитектура не се определят от канонични или естетически образци – Църквата не приема за собствен никой от архитектурните стилове. В тази формула се крие източникът на вдъхновение, определящ хоризонтите в търсенията на съвременния идеал за католически храм, основан върху актуалния изказ на значенията, скрити в извънвремевата антиномия сакрум – профанум. Противно на постмодернистичния релативизъм архетипните категории сакрум и профанум не престават да определят същността на сакралната архитектура и съотнасянията с тях са в сърцевината на диренията в областта на мястото и формата на християнските храмове в съвременното пространство.
Краят на шестнайсетвековния разказ за тайните и истините на вярата със средствата на изобразителната вътрешна и фасадна декорация е символично поставен от църквата „Светото семейство“ на Гауди, чието строителство започва през 1882 г. Тя поставя началото на търсенето на нови възможности за сакралното изкуство, на преминаването от реалистично изображение към символ.
Интересно явление в развитието на символността представляват църквите на Антонио Барлуци в Светата земя от 30-те години на ХХ век, характерни с това, че пресъздават, най-напред в интериора, а по-късно и в обемното решение, преживяването на събитието, на което е посветен храмът. (Най-яркият пример за това е църквата „Dominus flevit“ – „Господ заплака“.)
Другата линия на развитие води през стилизацията на историческите форми до „чистата естетика“ на функционализма на първите модерни църкви от периода между двете световни войни.
Капелата в Роншан на Льо Корбюзие от 1956 г. се определя като първата църква от ерата на съвременната архитектура, която най-пълно изразява религиозните чувства. Тя се отличава от по-ранните модерни църкви не само с новаторското си обемно решение, но също така и с пуристичния си интериор, който е близък по настроение до романската архитектура.
Сакралната архитектура на ХХ век се характеризира с несрещана дотогава разнородност на творчески формули. Причината за това се крие в появилите се в края на ХІХ и началото на ХХ век нови богословски идеи и творчески концепции, които се сблъскват с по-традиционните разбирания. Едно от важните идейни явления е появата сред богословите на тезата за положителния смисъл на десакрализацията[1], която насочва към отпадане на различимостта между двете сфери на битието, а оттам и на архитектурното пространство.
Но съвременната сакрална архитектура е преди всичко „следсъборна” – това е архитектурата след Втория Ватикански събор. Същност на съборните изисквания, които пряко влияят върху формата на сакралната архитектура, е акцентът върху общностното измерение на литургията, ангажираността на всички участници в нея и съсредоточаването върху евхаристичната трапеза – единствен канон на съвременната архитектура, обуславящ формите на храма, производни на неговата функция ‒ събрание на верните около олтара. Тенденциите за подчертаване на общностното измерение на литургията се зараждат още преди Събора, като се проявяват в дейността на Литургичното движение (започнало през 30-те години на ХХ в.). (...)
[1] Дитрих Бонхофер, а след него и други богослови посочват парадокса на десакрализацията, който е следствие от въплъщението на Христос. В този акт се извършва освещаването на света, без да се нарушава неговата автономия, тъй както в личността на Христос двете природи – Божествената и човешката – запазват своята неслитност. Твърди се, че „щом Исус е осветил всичко на земята, няма смисъл да се различават сфери на сакрум и профанум”. Често обаче върху необходимостта от ново оформление на литургичното пространство дискутират хора, несвързани с Църквата.