Темата за свободната воля до такава степен е инкорпорирана в образователната доктриналност, в журналистическата, юридическата и художествената практика, че изглежда не само безпроблемна, но банална и скучна. Наистина – какво в повече може да се каже по този въпрос от всичко, което досега е казано, дискутирано, цитирано и анализирано? И ако изглежда, че към цялото множество концепции не може да се добави нищо, това означава ли, че темата е изчерпана? Същевременно дебатът за аспектите на свободата, за правото на нейното притежание, за нарушаването на това право и т.н. винаги е актуален. От друга страна, е налице сериозна партикуларизация на обяснението на свободата, присвояването й от различни науки „в своя полза”. Това пък води до размиване границите на разбирането й, което има поне три аспекта: терминологична неяснота, практическо объркване и подмяна на субекта.

.......

Обикновено проблемите с разбирането започват с разминаването в съдържанието на използваните понятия и категории – уж в тематичното поле всички говорят за едно и също, но разбират различни неща. За да започне решаването на проблема, това разминаване трябва да се забележи, идентифицира и да се осмисли като създаващо неяснота, объркване, неразбирателство, дори конфликт.

Първо, най-често е налице разминаване, когато се отъждествяват понятията свобода и свободна воля или когато се противопоставят едно на друго като изразяващи несъвместими реалности.

Второ, когато се приема, че волята може да бъде нещо друго освен свободна – например, че тя е някакъв вид автоматизъм. Или – че волята на субекта е тази, която сама може да си присвои или да се освободи от предиката свободна, като при всички случаи остава воля.

Трето, във волунтаристичните схващания за абсолютния характер на свободната воля; както и в тези, които напълно я игнорират и смятат, че е невъзможна.

Четвърто, в крайностите за произхода на свободната воля: а) че човек сам може да я създава, да си я дава или да я дарява; б) че тя е еволюционен продукт, който е биологично детерминиран.

Пето, в субекта, който я притежава и прилага – че освен човека свободна воля притежават животните и художествените образи.

Шесто, в „средата” на нейното осъществяване – индивидуално екзистенциална, социална или симулакрума (напр. игра, художествено произведение).

Седмо, в начина на осъществяване – както в разбирането на момента избор, така и в неразбирането на връзката му с отговорността.

Като много точно илюстративно обобщение на изтъкнатите аспекти може да послужи случаят с известния руски вратар Алексей Хомич „... който на един прием в Англия се обърнал към присъстващите с кратка реч, но вместо с традиционното „лейди и джентълмени” започнал с възклицанието „лейди и хамилтони”, заблуден от нашумелия филм „Лейди Хамилтон” (Катаев, 1987, 525). Не толкова анекдотични са обаче примерите за проблеми в разбирането на свободната воля. Ще посоча няколко, като съм наясно, че нито мога да бъда изчерпателен, нито пък е нужно да се занимавам с обстойната им критика. Тяхната задача е да идентифицират с очертанията си изтъкнатите по-горе проблеми на разбирането.

Една от основните неясноти произтича от трудността да се свърже свободната воля със собственото съществуване. Макар това да е оправдано за някои възрасти и състояния, необяснимо е как зрели, здрави и разумни хора не могат да осмислят, че свободната воля изначално и неотменимо е заложена в човешкото съществуване. Тази „заложба” няма абстрактен или пожелателен характер, защото без нея човешкото съществуване е невъзможно. Като общочовешка, тя не е достъпна за едни и дистанцирана от други. Напротив – присъща е за всеки отделен човек, а посоката и степента на нейното реализиране зависи изцяло от конкретната личност. В този смисъл тя не зависи от природните, историческите и социалните обстоятелства. Свободата като „характеристика” на правни, икономически, политически процеси и формации е по-скоро метафора, отколкото обективно състояние на нещата. Немалко философи, учени, политици боравят с тази метафора така, все едно е възможно свободата да съществува там, където няма нито един субект, притежаващ свободна воля. Но пък там, където е налице такъв субект, неговата свободна воля при всички случаи се реализира в среда и процесуалност, които – при всички условности и ограничения – са релевантни на понятието свобода. В този смисъл тя е контекстът на свободната воля, без която никакво „външно” стечение на обстоятелствата не може да се определи като свободно. Объркването идва, когато метафората свобода не само субституира в разбирането реалната свободна воля, но и когато практически започне да действа вместо нея. По този начин в „името на свободата” свободната воля се налага да бъде ограничавана, подчинявана, заробвана, дори елиминирана или ликвидирана (заедно с този, който я притежава). Метафората, която привлича разбирането към „външното”, „обективното”, отдалеченото от субекта на свободната воля, може да доведе до радикализиране на объркването, а най-ярките и видими проявления на това са демагогията и революцията. (…)