МОСКВА ЗАСЕГА НЕ Е НАДДЕЛЯЛА НАД РУСКИЯ ПАРИЖ
Главният църковно политически сюжет на този сезон е битката за контрол над православния свят, която се разгръща по напълно съветски закони
Генералната асамблея на Руската архиепископия, която имаше заседание в Париж на 7 септември, не събра достатъчен брой гласове за присъединяването на тази църковна структура към Московската патриаршия. Последната опора на руската църковна демокрация в духа на „революционния“ събор от 1917–1918 г. запазва своята независимост от „вертикалата“ на патриарх Кирил.
Откъде израства „клонката на свободата“?
За да се разбере историческото значение на случилото се, трябва да си припомним историята на Руската архиепископия с център Париж. Руската емиграция от 20-те години на ХХ век е твърде нееднородна политически. И ако монархическата емиграция се концентрира основно на Балканите и отчасти в Берлин, то център на руската демокрация в изгнание става Париж. Това се отразява и на църковния живот. По решение на ръководството на Руската задгранична църква (РПЗЦ), утвърдено от св. патриарх Тихон, начело на руската Западноевропейска митрополия бива поставен митрополит Евлогий (Георгиевски) – бивш депутат от Държавната дума. Но на неговото либерално настроено паство не се харесват монархическите декларации, приемани на съборите на РПЗЦ в Сремски Карловци (Сърбия), пък и самият Евлогий не е склонен да се подчинява на друг митрополит емигрант – Антоний (Храповицки), възглавяващ Синода на РПЗЦ. През 1926 г. „евлогианската“ Западноевропейска митрополия преминава на пряко подчинение към Московската патриаршия, която тогава е възглавявана от митрополит Сергий (Старгородски).
Година по-късно Сергий ще издаде своята знаменита „декларация“ за пълната си лоялност към съветската власт, а сетне ще бъде назначен за патриарх от самия Сталин.
Но парижани не остават дълго под червения омофор на Москва. През 1930 г. Сергий забранява на Евлогий служение заради участието му в молитвата за преследваната Руска църква, която се е състояла в Лондон. През 1931 г. Западноевропейската митрополия влиза в Константинополската (Вселенска) патриаршия с права на широка автономия. Тя живее по свой собствен демократичен устав, съзвучен с решенията на Събора от 1917–1918 г.: сама избира епископите и свещениците, миряните управляват делата на енориите, църковните финанси са напълно прозрачни. Разцъфтява църковната наука в Свето-Сергиевския институт в Париж, където традицията на руската мисъл бива продължавана от такива знаменитости като о. Сергий Булгаков, Георгий Флоровски, Александър Шмеман, Йоан Майендорф, професорите Антон Карташов, Василий Зенковски, Георгий Федотов, Борис Вишеславцев. С наследството на този институт и досега се подхранва руската богословска мисъл или поне нейното либерално направление.
В историята на Руската архиепископия в Париж има някои „неравности“ и колебания: през 1945 г. тя отново се опитва да влезе в Московската патриаршия, а през 1965 г. пък Константинополската патриаршия иска да я предаде там. Но като цяло статуквото се запазва и до наши дни: като гарант на свободата и независимостта на последното огнище на руската църковна демокрация остава Константинопол, който през 1999 г. дава на архиепископията специален Томос за статута й на самоуправляваща се екзархия.
Московската патриаршия винаги е изпитвала дискомфорт от съществуването на алтернативен модел на църковното устройство, но тя минава в активно настъпление срещу Париж едва през декември миналата година.
На Московската патриаршия й дава повод за това една много странна постъпка на Константинополската патриаршия. На същото заседание в края на ноември, на което е прието решението за даване на автокефалия на Украинската църква, Руската екзархия (архиепископия) в Париж се разформирова. На почти сто църковни общини, влизащи в нейния състав в 10 европейски страни, е предложено да се влеят в местните (гръцки по култура) епархии на Константинополската патриаршия. На парижаните руснаци това решение не им допада… (…)